Патрик Линч - Застрахователи

Алекс влезе в апартамента си и се зае да си направи кафе. Все още по палто, тя пусна телевизора и запревключва реклами, дискусионни предавания и детски програми, докато най-после попадна на прогноза за времето по местната кабелна станция. Мъж с бакенбарди и синьо сако описваше кръгови движения с ръце и говореше за въздушни маси и циклони. Това й напомни за Робърт Холидей и последната му софтуерна авантюра: компютри, които да предвиждат характера на сезоните. Навярно, ако бе приела поканата, всичко щеше да е по-добре. Нямаше да се безпокои за изпитите си, за „Провидънс Лайф“ и дори за Марк. Щеше да замине — точно както беше възнамерявал Майкъл Елиот. Но кого заблуждаваше? С всичките си дългове и сметки, тя никога нямаше да събере смелост.

Почукване по вратата я върна в действителността. Веднага се сети кой е.

— Здравейте, госпожо Конъли — каза Алекс, щом отвори.

Този път Мейви не носеше пеньоар, а широк пастелнорозов анцуг. Подаде й пощенска картичка с рисунка на „Браун“, изписана с бледо мастило.

— Беше пъхната под вратата — каза възрастната жена.

Алекс я обърна и прочете текста. Бе от Бен.

Когато най-после се свърза с него в биологичната лаборатория „Арнолд“, й се стори, че й се обажда от някакъв завод. Вой на машини заглушаваше пискливия му глас, от време на време се чуваше тракане.

— Ужас! — яростно каза той. — Някой ми е съсипал центрофугата. Всичките ми разтвори приличат на зеленчукова супа.

— О — отвърна Алекс. — Предполагам, че това е лошо.

— Да, много лошо.

Бени мрачно се засмя и тя си го представи как се изчервява.

— Виждаш ли, целта е да се пречистят — поясни той. — Разтворите трябва да приличат на… хм, на бульон. А пък тези тук са като чорба. И чуваш ли шума?

— Не чувам почти нищо друго.

— А, извинявай. Сега как е?

Воят позаглъхна.

— По-добре, благодаря. Получих писмото ти.

— Да, да. Добре. Между другото, как си?

Не й се щеше да навлиза в подробности.

— Добре съм. А ти?

— А, чудесно. Ако не се смята центрофугата. — Последва шумолене на листове. — Ето, взех ги. Онези твои разпечатки де. Помолих Бет Клайн да им хвърли един поглед. Мисля, че си я виждала. Онколожката от Харвард.

Алекс бегло си я спомняше — дребна, тиха млада жена с буйна кестенява коса.

— Да, струва ми се.

— Както и да е, тя веднага разбра за какво става дума. Както предположих, това е в нейната област.

Алекс осъзна, че се е загледала в телевизора. Прогнозата вече бе свършила и тъкмо започваха новините в дванайсет. Показваха щатски полицаи, които изравяха шофьори от снежни преспи, и хеликоптер, който евакуираше някаква старица от забутаната й къща. През последните две седмици такива кадри бяха станали нещо обичайно.

— Според нея наистина били интересни — продължаваше Бени. — Попита ме откъде си ги взела.

Алекс се извърна от екрана. Нещо в гласа му й подсказваше, че въпросът му е сериозен.

— Откъде съм ги взела ли? От един приятел. Това е дълга история.

— Аха…

Последва мълчание. Бени очевидно очакваше да му разкаже, но тя не беше сигурна, че е разумно. В края на краищата нали според Харолд Тейт разпечатките бяха откраднати.

— Самата аз не зная много — отвърна Алекс. — В Уоруик имало някаква диагностична компания. Струва ми се, че са оттам. Така или иначе, какво е толкова интересно? Това е някакво генетично изследване, нали?

— Точно така — потвърди той. — Всъщност няколко. Бет каза, че било страхотна работа.

— Не съм сигурна, че разбирам. Какво показва изследването?

— Хм. — Бени се прокашля. — Много неща. Зависи какво търсиш.

Алекс сподави въздишката си. Бе забравила колко е педантичен, когато приказва за наука с лаици като нея. Понякога можеше да е наистина досаден.

— Добре. Ще бъда конкретна. Да речем, че изследваш нечии гени, за да провериш дали човекът ще се разболее от хорея на Хънтингтън. Какво ще покаже изследването?

— А, ясно. Изследването показва, че всички са здрави.

Тя се намръщи.

— Кои „всички“?

— Всички хора, чиито гени са били изследвани. Тук има данни за десет души. Навярно изследването е било извършено автоматизирано. Иначе защо ти трябва компютър, за да получиш резултатите?

— Чакай малко, чакай малко, Бени. — Алекс прокара пръсти през косата си. — Казваш, че тези хора, които и да са те, със сигурност нямат хорея на Хънтингтън. Нито един от тях ли?

— Точно така. Спомняш ли си обозначенията над всяка колона? HPC1, MCP1B и така нататък?

— Да.