Патрик Линч - Застрахователи

— Самолетните билети бяха у Лиз. Еднопосочни. За Париж. После за Ница. Щял е да избяга.

Уайт поклати глава.

— Представяш ли си какъв хаос щеше да настъпи? Хората щяха да си помислят, че е отвлечен, убит или нещо подобно. Или че е станал член на секта. Щеше да се наложи да съобщим в полицията. Полицията щеше да уведоми Интерпол. И даже истината да излезеше наяве, мисля, че Маргарет Елиот нямаше да се примири. Щеше да прати по петите му частни детективи. Процеси за изоставяне и изневяра. Бог знае какво. Първо щеше да се заинтересува от какво живее, защото има право на половината. Искам да кажа, не смяташ ли, че… че човек без връзки, без отговорности, човек, който отказва да признае, че изобщо съществуват такива неща, е просто… просто…

Тя затаи дъх в очакване Уайт да издаде присъда над някогашния си колега. Искаше да чуе какъв според него е Майкъл Елиот. Но вместо това Уайт внезапно се сепна, сякаш осъзнал, че едва не е казал нещо лошо за мъртвия.

— Имаш ли нещо против да се преместим? — Той посочи към дивана. — Вземи си чашата. Имам… имам нещо специално, което сигурно ще искаш да опиташ.

Уайт прибави дънери в огъня и изчака да се разпалят. Влажното дърво яростно засъска върху тлеещите въглени и после избухна в пламъци. Вятърът навън се усилваше. Свиреше ноктюрно на Шопен. Алекс се отпусна върху възглавниците на дивана и отпи от най-необикновеното вино, което бе опитвала.

— Франсис Бейкън — каза Уайт, — художникът, не философът, веднъж приготвил задушено с такова вино.

Очите му бяха вперени в пламъците.

— Нали си чувала за Бейкън? Ирландец. Но в същото време типичен англичанин. Онези ужасни разкривени лица. Скиците за едно разпятие. Никога не е работил пиян или поне рядко, но често се напивал, когато не работел. Както и да е, един път бил много пиян и готвел задушено. Искал да го разнообрази с малко червено вино. Отворил някаква бутилка и я излял вътре. Задушеното станало прекрасно. Великолепно. Най-доброто задушено, което бил готвил. После разбрал, че виното било шато петрус петдесет и осма. Това се случило през шейсетте, когато бутилка петрус се продаваше за по двеста долара. Бейкън казал, че било жалко да похаби виното, но че задушеното наистина било много вкусно.

Той се усмихна и погледна Алекс. Тя вдигна чашата си и каза:

— За Бейкън.

Уайт вдигна своята.

— Да. Шампанско за истинските приятели и истински мъки за престорените. — Забеляза въпросителното й изражение и поясни: — Една от любимите наздравици на Бейкън.

Макар и замаяна от виното, Алекс усещаше, че той също е малко пиян и съвсем не прилича на себе си, не прилича на човека, когото си мислеше, че познава. Тя отпи от чашата си и се отпусна назад.

Събуди се от тихата музика на пиано. Бетховен. Огънят догаряше. Чуваше, че Уайт прави нещо в кухнята. Алекс отиде до камината. Отгоре бяха наредени сребърни купи от регати, в които той бе участвал преди години. Върху стар дъбов бюфет видя снимка на много по-младия Уайт зад руля на яхта. Косата му беше отметната над загорялото му чело. Изглеждаше ужасно щастлив. До нея бе фотографията на жената в кафенето. По старата каменна стена и зелените кепенци Алекс предположи, че е направена някъде в Европа.

— Това е Хариет — каза Уайт.

Стоеше до нея с чаша вода в ръка. Тя се усмихна.

— Извинявай, Рандъл. Мисля, че виното ме довърши. Напоследък не спя добре.

Уайт я погледна за миг в очите, после се обърна към огъня.

— И аз.

— Кога е направена снимката? — попита Алекс.

Той взе дървената рамка.

— През седемдесет и втора. Бяхме на почивка във Франция.

— При твоя манастир ли?

Уайт усмихнато поклати глава.

— Не. Не, това беше по-късно. След смъртта на Хариет. Не, тогава се изкачихме на Монблан. Пеш. Доста тежък преход.

Тя кимна и взе чашата от ръката му.

— Може ли?

— Разбира се, донесох я за теб. Реших, че гърлото ти ще е пресъхнало от толкова вино.

— Трябва да си тръгвам — каза Алекс.

Уайт продължи да се взира в гаснещия огън.

— Не бъди глупава. Тук има достатъчно място. Веднага ще ти оправя леглото. Стаята е до кухнята, затова винаги е затоплена.

Алекс седна на фотьойла до камината.

— Какво има? — попита той.

— Защо?

— Не зная. Изглеждаш… още ли се притесняваш за оная история с Нойман?

— Не, аз… Просто си помислих, че трябва да знаеш. За Майкъл Елиот. Разбирам, че се е готвил да направи нещо… нещо нечестно. Но виждаш ли, той е смятал, че е болен от хорея на Хънтингтън.