Патрик Линч - Застрахователи

Снегът се вихреше на парцали над мрачния път. Първият сняг за тази зима, прекрасен и твърд като бял пясък.

Таксиметровият шофьор се закашля и вдигна догоре ципа на якето си.

— Пет градуса под нулата — каза той, сякаш някой го питаше. — Вятърът е северозападен. Идва откъм полюса.

Свил се от студ на задната седалка, Майкъл Елиот се уви в палтото си още по-плътно. Трябваше да си облече нещо по-топло. Прекара целия следобед вкъщи и здравата се изпоти в дневната. Искаше да приключи преди бащата на Маргарет да пристигне за уикенда и да започне да му дудне какво как трябвало да се свърши. Нямаше намерение да излиза. Но един час след вечеря телефонът иззвъня. Беше Харолд Тейт. Трябвало незабавно да се видят. Било неотложно. В неговата служба. Не обясни защо.

— Пет градуса под нулата — повтори шофьорът и усили радиатора.

Минаваше десет и половина и улиците на Ийст Сайд пустееха. Хлапетиите от „Браун“ си бяха заминали за ваканцията и за дивия им купон напомняше само окаченият над входа на „Ристън Куодрангъл“ гирлянд от пъстри лампички. Бодър глас обяви по радиото, че в района на Провидънс имало седемдесет и шест процента вероятност за бяла Коледа, като че ли всеки само за това се молеше. Докато пълзяха надолу по склона към Бенефит стрийт, Елиот за миг се замисли какво всъщност означава бялата Коледа: катастрофи, счупени ръце и крака, старци, починали от пневмония и измръзване, пропаднали в леда на езерото кънкьори и пожари. Някъде във фирмата трябваше да имат съответните разчети. Статистическият отдел имаше разчети за всичко и човекът, който го ръководеше, помнеше почти всички наизуст. Елиот знаеше само, че бялата Коледа означава снежна виелица от чекове, защото ги пишеше неговият отдел. И всеки чек беше живот.

Пресякоха реката в края на Колидж стрийт и продължиха по гранитните кейове на юг към междущатската магистрала. От ниските сгради по Френдшип се издигаха облаци пара и забулваха осветените с прожектори небостъргачи, които минаваха за финансов квартал. Шофьорът изглеждаше новак, постоянно се навеждаше напред и се взираше с присвити очи през прозореца, сякаш не познаваше пътя. На седалката до него лежеше разгърната карта на града. Елиот се зачуди дали ще успее да се ориентира. Сградата се намирала на единайсет километра в Уоруик, бе му казал Тейт, в края на някакъв модерен индустриален парк край окръжната болница на Кент. Надяваше се, че няма да се налага да спират и да разпитват за посоката. Искаше само да стигне там. И да разбере какво се е случило.

Преди двайсет и пет години двамата с Харолд бяха живели в една стая в колежа и когато Елиот се премести в Провидънс, известно време редовно си гостуваха. Но вече не. Дори почти не познаваше новата му жена Сюзи. Тейт я срещнал в службата, където работела като лаборантка. Очевидно обществото на ийстсайдските съпруги не я приемаше много добре. Слагала си прекалено ярко червило и носела много къси поли — или поне така бе чувал.

Може би Харолд имаше проблеми със Сюзи. Може би затова го беше повикал. Гласът му звучеше странно, дори трепереше. Като че ли бе на градус. Може би Сюзи го беше напуснала. Маргарет винаги казваше, че тази работа нямало да продължи много, че Сюзи просто го използвала. Момиче като нея не можело да се влюби в човек като Харолд. Тя била шумна и тъпа, а той — сдържан и затворен, биолог, за бога. Може би наистина бе така — семеен проблем. Може би просто искаше да си излее душата. Двамата вече не бяха близки приятели, но нима Харолд изобщо имаше такива? Може би в крайна сметка нямаше защо да се тревожи. Може би нямаше нищо общо с изследванията.

Когато наближиха изход десет, снегът започна да се превръща в лапавица. Ниско над летището висеше оранжев облак. Сигурно след няколко часа щяха да го затворят. В началото на рампата подминаха патрулна кола, червено-сините й предупредителни светлини безшумно се въртяха. Малко по-нататък видяха понтиак, който се беше забил в мантинелата. Под светлината на фаровете му стоеше жена, обгърнала раменете си с ръце и вперила поглед в огънатата ламарина, сякаш не вярваше на очите си.

— Трябвало е да си сложи зимни гуми — поклати глава шофьорът. — Хората просто забравят за това, докато не се претрепят някъде. Сигур си мислят, че лошите неща се случват само с другите, нали тъй?