Патрик Линч - Застрахователи

Роналд П. Макинтайър обичаше старата сграда. Работеше във фирмата още от голямото наводнение през трийсет и осма и също като месинговата плоча на главния вход, която отбелязваше това събитие, беше видял и по-добри времена. Въвеждането на персонал по поддръжката и охраната го бе поизбутало настрани, но въпреки това той все още пристигаше сутрин пръв. Новопостъпилите в „Провидънс Лайф“ се чудеха какво всъщност работи Мак, но съвсем скоро им омръзваше да се питат — защото го виждаха да върши най-различни неща на най-различни места. И накрая решаваха, че навярно се занимава с климатичната инсталация и стария, но все още здрав котел, за който се говореше, че бил в мазето.

Когато Алекс Тайнън пресече паркинга, като си търкаше очите, тъкмо Мак излезе през една от страничните врати, за да я посрещне. Той остави на земята кашона с папки, който носеше, и подвикна:

— Александра! Честита Нова… какво ти е?

Алекс положи всички усилия да се усмихне.

— Пребледняла си — отбеляза Мак. — Като че ли си видяла призрак.

Тя притисна длан към бузата си. Кожата й пареше.

— Хм, не зная… Може би се разболявам.

Алекс си издуха носа в разръфана хартиена кърпичка и вдигна очи към набръчканото лице на Мак. По челото му имаше сажди и по късо подстриганата му коса беше залепнала паяжина. На шията му висеше найлонова маска. Прииска й се да го разпита за смъртта на Елиот, но се отказа. Нямаше представа дали знае и не й се щеше да разгласява такава сериозна новина.

— На идване едва не катастрофирахме — каза тя. — Нищо сериозно. Малко съм уплашена.

Мак сви устни и я изгледа с присвити очи.

— Оная твоя бричка — рече той. — Предупреждавах те за стоповете.

От години се опитваше да я убеди да се избави от своята тойота „Камри“ модел 1985-а. Алекс твърдеше, че автомобилът имал за нея сантиментална стойност, но всъщност не можеше да си позволи нов заради дълговете, които продължаваше да изплаща.

— Не бяха виновни стоповете, Мак. Миналия месец ги поправих. Докара ме Марк.

Мак погледна към Ферули, който вадеше дипломатическото си куфарче от багажника на беемвето. Марк не му харесваше. Самият той някога хубав мъж, Мак нямаше вяра на красавците, а според него Ферули се държеше прекалено фамилиарно със секретарките от финансовия отдел.

— Разбирам — отвърна той. — С тия спортни коли човек трябва да е още по-предпазлив. А и пътищата са скапани.

Мак високо изрече последните думи заради Марк, който кратко го поздрави и влезе в сградата. Ферули знаеше какво мисли за него старецът и го отбягваше. Алекс погледна кашона с папки и се опита да скрие усмивката си.

— Е, на какво сме днес? На „Ж“ ли?

През последните няколко седмици Мак и група хлапета изнасяха старите папки от мазето и ги пращаха в архива на фирмата на Айрън Маунтин, Масачузетс. В края на осемдесетте в „Провидънс Лайф“ окончателно бяха въвели компютри и едва сега се заемаха с проблема със старата книжна документация. Работата бе пипкава и мръсна и Мак не можеше да я понася. За да направи живота му още по-черен, фирмата се възползваше от възможността да свали част от азбестовата изолация. Сериозни мъже с маски на лицето се разхождаха насам-натам с големи пластмасови контейнери, отнасяха се с материала като с радиоактивни отпадъци и казваха на Мак и хората му кога могат да слизат долу.

— Де да беше така — отвърна Мак. — Още сме на „Е“. Чак до края на седмицата. Стари индигови копия, изгнили досиета, прашни кашони с папки. Мечтая си за деня, когато ще свършим.

— Е, чао.

Алекс се отдалечи. Ако влезеше в разговор с Мак, човек трудно можеше да се откопчи. Тя знаеше, че за него тези случайни разговори са единственият смисъл да идва на работа. Старецът често й казваше, че някога хората във фирмата имали повече време да контактуват помежду си. И че били по-добри.

Седмият етаж пустееше. Алекс включи кафемашината в кухничката до противопожарното стълбище и след минута ароматната кафява течност започна да се стича през филтъра.

Постоянно си спомняше за целувката. Тъкмо се канеше да си тръгва, дори вече си бе взела палтото, когато пристигна Елиот, навярно от друго събиране. Неволно трябва да беше проявила някакъв интерес, защото той се приближи право към нея. И преди да успее да му каже нещо, усети устните му върху своите и ръката му я прегърна през кръста. Трябваха й няколко секунди, за да осъзнае какво става. И после Елиот я погледна усмихнато, сякаш не са им нужни никакви обяснения. Сякаш вече са се разбрали. И преди я бе гледал така, докато разменяха по някоя дума пред асансьора или на разминаване в коридора.