Патрик Линч - Застрахователи

Елиот сгъна разпечатките и ги прибра в най-долното чекмедже на бюрото си. После си погледна часовника. Два и половина през нощта. Това означаваше осем и половина в Европа. В осем и половина в банката все трябваше да има някой.

Той вдигна слушалката и набра номера. На третото иззвъняване отговори женски глас. Елиот помоли да го свържат с отдела за частни клиенти. За миг се заслуша в електронната тишина. След това — мъжки глас. Двамата размениха няколко вежливи приветствия, Елиот се представи и даде инструкциите си.

— Закрийте сметките ми — каза той. — Точно така, и десетте милиона.

— Двеста трийсет и девет долара — каза Ферули и извади от жабката смачкан плик. — Можеш ли да повярваш?

Александра Тайнън взе плика. Върху хартфордския адрес беше ударен печат с големи черни букви: ЦЕНТРАЛНО БЮРО ЗА ПЪТНОТРАНСПОРТНИ НАРУШЕНИЯ. Тя извади квитанцията и се намръщи.

— Този шебек дори не може да пише — рече Ферули.

Но цифрите бяха съвсем ясни. Алекс вдигна поглед към него и се усмихна.

— Сигурно не си му харесал.

— Карах само с… хм, май със сто и десет.

— Тук пише сто двайсет и пет. А е имало ограничителен знак за деветдесет. Сега си вдигнал деветдесет и пет.

Той поотпусна газта. Пътуваха на север през промишлените предградия южно от Провидънс. Бе първият работен ден след Нова година и термометърът показваше малко над нулата. Прогнозата за следобед предвиждаше силен снеговалеж.

— Добре де, сто двайсет и пет. Но пътят е… Алекс, пътят е абсолютно чист. Условията са чудесни. Божичко, малко остава да пресека границата на Масачузетс, където ограничението е сто и пет километра. Ченгето се крие зад хълма, аз минавам покрай него и хоп — той ме гепва с радара.

Завиха по изход двайсет и Ферули трябваше да удари спирачки на червен светофар. Погледна Алекс. Милата му усмивка молеше за справедливо отношение. Марк Ферули беше на трийсет и пет години, с гъста тъмна коса, „сицилианска коса“, така я наричаше, и лице почти на кинозвезда. Очите му напомняха на Алекс за Ал Пачино, бездънни очи, проницателни и настойчиви. Когато се засмееше, бръчиците около тях му придаваха топъл вид, но понякога, например сега, й се струваше, че са като очи на политик — искрени, пълни с човечност, ала някак прекалено предпазливи, като че ли търсят съответната реакция или някакво преимущество. Въпреки волята си тя му се усмихна в отговор. Може и да беше ядосан заради глобата, но Алекс виждаше и че е доволен. Определено му допадаше да го смятат за безразсъден. Точно в негов стил — безразсъдството си бе негова запазена марка, но въпреки всичко й допадаше. В „Провидънс Лайф“, фирмата, от която получаваха заплатите си, фирмата, към която пътуваха, дяволитостта на Марк й действаше като глътка свеж въздух.

— Не казвам, че не съм карал бързичко — рече той. — Но чак пък двеста трийсет и девет долара!

Алекс потупа с плика по волана.

— Значи тази покупка ти е струвала доста скъпо.

Не знаеше колко е платил за автомобила. На Бъдни вечер го бе оставила като собственик на двугодишна тойота, а ето че след Нова година той се появяваше зад волана на чисто ново БМВ кабриолет. Пристигнал от Ню Джърси със свален гюрук, пламнали бузи и грейнала усмивка като хлапе с ново колело, така й беше казал. Алекс знаеше, че не са му го купили родителите му. Баща му беше шофьор в „Ди Ейч Ел“, а майка му пакетираше бисквити в „Набиско“.

Светна зелено и Марк натисна газта. Гумите изсвириха.

— Е, ще ми кажеш ли? — настоя Алекс.

Той погледна в огледалото и се усмихна.

— Какво да ти кажа?

— Колко?

— Алекс! — Ферули погледна към нея. — Защо винаги държиш на числата? Изобщо съзнаваш ли, че за теб всичко се свежда до числа?

Тя издаде напред долната си устна. Знаеше, че е маниачка на тази тема, така че нямаше какво да отговори.

— Чела ли си какво казва за застрахователните статистици Бърнард Шоу? Че били хора, които знаели цената на всичко и не знаели стойността на нищо.

— Всъщност го е казал Уайлд. И се отнася за счетоводителите.

Марк сви рамене.

— Статистици, счетоводители, каква е разликата?

Имаше голяма разлика и той вече трябваше да го е разбрал. През дванайсетте месеца, откакто ходеха заедно, Алекс често му го обясняваше. Според нея счетоводителите бяха обикновени чиновници, които придружаваха клиентите си във фискалния лабиринт и ги съветваха. Нямаше много счетоводители, които да са в състояние да се справят с ежедневната й работа. Алгоритми, вероятности, статистика. Това направо тушираше хората. И тъкмо поради тази причина в целите Съединени щати имаше само десет хиляди застрахователни статистици. Самата Алекс бе следвала математика в Масачузетския технологичен институт и след завършването си потърси работа на Уолстрийт. Виждаше перспективите си в областта на финансовото инженерство. Но не я приеха. Летният стаж в „Джон Ханкок“ в Бостън й отвори очите за застрахователната статистика: започваше се със заплата малко под четирийсет хиляди и след пет години усилена работа и членство в Дружеството на застрахователните статистици можеше да получи до шестцифрена сума. Но разликата не бе само в математиката. Статистиците бяха…