Патрик Линч - Застрахователи

Тя седна зад бюрото си и известно време просто прелиства различни документи, като се мъчеше да се съсредоточи върху работа, която всъщност не беше спешна. Последните няколко седмици изобщо бяха много спокойни. Бе привършила последните статистически отчети през ноември и до февруари имаше време да се готви за тези през май. Междувременно трябваше да се занимава със статистиките за здравеопазването в промишлеността и да ги преработи така, че да отговарят на профила на клиентите, които „Провидънс Лайф“ искаше да привлече. Това бе периферна част от много по-голям проект: след едновековна политика на индивидуални застраховки живот компанията обмисляше да навлезе в здравното осигуряване. Ако изобщо го направеше — а се говореше, че мненията на членовете на директорския борд са разделени — това щеше да е невероятен шанс за мащабите на фирмените операции. Дотогава трябваше да реализират пилотен проект, според който клиенти бяха служителите на „Провидънс Лайф“ и техните семейства. Всички бяха насърчени да участват, точно както всеки обикновен човек, чак до попълването на молбите. Предполагаше се, че така фирмата ще получи представа какъв допълнителен административен и аналитичен персонал е необходим. Единствената разлика от реалността, освен броя на издадените полици, бе фактът, че вноските се изплащаха от „Провидънс Лайф“.

Планът се ръководеше от шефа на отдела на Алекс Рандъл Уайт, Великият факлоносец, човекът, носещ светлина там, където иначе цареше мрак. Той подписваше всички прогнози и предвиждания на фирмата, като използваше информация както от самата „Провидънс Лайф“, така и от различните доклади и проучвания в целия бранш. „Провидънс Лайф“ се гордееше със способностите му — Уайт знаеше кои рискове да избягва и кои да поема — способности, които компанията прилагаше за подписването на полици на стойност от 5 милиона до 25 хиляди долара. И тъй като стратегията, продуктите и маркетингът на „Провидънс Лайф“ се основаваха на достоверността на статистическите прогнози, Рандъл Уайт имаше изключително влияние. Изпълнителният директор Ричард Гьобърт, който обичаше да се шегува, често казваше, че фирмата не вярвала в Провидението 1 1 Игра на думи с името на града Провидънс, столица на щата Роуд Айланд, което означава „Провидение“. — Б.пр. , а в Рандъл Уайт.

Нищо чудно, че неговото влияние се простираше извън статистическия отдел. В дванайсетчленния борд на „Провидънс Лайф“ той беше един от тримата изпълнителни директори, освен Гьобърт. Другите двама бяха главният юридически съветник Уолтър Нойман и Нютън Т. Брейди, финансовият директор. Носеше се слух, че щом Гьобърт се пенсионира, Уайт ще се пренесе в неговия кабинет с огромен балкон — „папският балкон“, както шеговито го наричаха — който се извисяваше осем етажа над Уестминстър стрийт.

Алекс отпи от кафето си и кликна върху иконката на имейла. С изненада видя, че наистина има съобщение. За миг й хрумна зловещата мисъл, че Елиот й е пратил писмо от отвъдното. Почувства се глупаво. Клетникът бе мъртъв и толкова. Тя отвори съобщението.

$$$ Петдесет и една хиляди долара! $$$

Просто и ясно. Алекс се усмихна, поклати глава и набра телефонния номер на Марк.

— Не ти вярвам.

— Добре де, не ми вярвай.

— Не ти вярвам.

— Разбрах.

— Това са много пари, Марк.

— И колата си я бива, миличка.

— Но… но… — заекна тя, — ти не можеш да си го позволиш.

— Да, ама си го позволявам.

Алекс запремигва. Не знаеше точно, но предполагаше, че данъчната служба оставя на Марк петдесетина хиляди годишно. А той имаше и други ангажименти: къща в Кранстън, мебели и прочее. Като се прибавеха и ежегодните му скъпи ваканции — той обичаше да се гмурка с акваланг, затова ходеше на Карибите — не му оставаше много.

— Но как?

— Скъпа, както постоянно ти повтарях през последните няколко седмици, ако изобщо си ме слушала, нещата тук в машинното отделение вървят страхотно.

За Марк истинската работа в „Провидънс Лайф“ се вършеше във финансовия отдел.

— Да, но…

— Нютън беше много… — Той замълча, после прошепна: — Алекс, получих насърчение.

— Добре, но да идеш и да хвърлиш толкова пари за…

— Не ме слушаш, Алекс. Говоря за особено насърчение.

Тя се облегна назад и се замисли.

— Какво имаш предвид?

— Разговаряхме за моето… повишение.

— Какво повишение?

— Старши вицепрезидент. — Марк изговори думите с очевидна наслада.

Очите на Алекс се разшириха.