Патрик Линч - Застрахователи

Алекс се намръщи. Кели имаше навика да открива скрит смисъл във всичко. Това беше особено дразнещо за човек, който си изкарва прехраната като анализира хаоса и търси в него своя собствена система и ред.

— Марк там ли е? — попита тя.

— Не. При Нютън Брейди е.

— Невъзможно. Търсих го преди час и вече беше при Брейди. Какво прави там?

— Нямам представа. Цяла сутрин влиза и излиза от кабинета му. Преди няколко минути влезе и Нойман. Не зная какво иска. — Кели произнесе името на правния съветник така, сякаш е нещо гадно и хлъзгаво. Всички мразеха Нойман.

— Добре. Просто му предай, че съм се обаждала.

Алекс затвори и се замисли за Марк. Съжаляваше, че му се бе подиграла. Защо да не го повишат? А сега той беше прекалено зает, за да разговаря с нея.

Връзката им навлизаше в нов период — бяха заедно от година и всичко вървеше чудесно — в който започваше да се очертава очевидната следваща стъпка. Не брак. Нито един от двамата не мислеше за това. Алекс още бе на двайсет и пет и не се чувстваше готова за съвместен живот, а трийсет и четири годишният Марк беше заклет ерген. Тя живееше с котарака си Оскар на последния етаж на паянтова къща на Филипс стрийт на около километър и половина от „Браун“. Договорът й изтичаше след два месеца и имаше възможност да го поднови при по-висок наем, който не можеше да си позволи. Марк го знаеше и от известно време говореше за достойнствата на Кранстън, колко модерен ставал и колко по-забавно било там от тъпия Ийст Сайд. Наближаващият краен срок накара двамата да се вгледат един в друг по-сериозно. И неизбежно започнаха да откриват недостатъците си. Алекс разбираше, че е прекалено критична към Марк, което я изпълваше с угризения. Отлично познаваше тези противоречиви чувства, съсипали поне две от по-сериозните й връзки. И ето че отново се случваше.

— Изглеждаш адски тъжна.

Беше Мел Хартман, новопостъпил математически гений, който явно се смяташе за голяма работа. И още от първия ден бе започнал да я сваля.

— Моля?

Алекс погледна малкото петно на вратовръзката му. Мел всяка сутрин ядеше палачинки в „При Джино“ зад съседния ъгъл. С много кленов сироп. И много масло. Лично го беше виждала.

— Съобщението. Прочете ли го?

— Естествено.

— Обожавам фирмените съболезнования, а ти? — повдигна вежди Мел.

Очевидно очакваше да оцени тънкото му чувство за хумор. Но Алекс не успя да се усмихне.

— Хей, я по-весело.

Тя се изправи.

— Извини ме, Мел.

Алекс отиде в служебната тоалетна. „По-весело.“ Всички постоянно й го повтаряха. Дали наистина бе чак толкова мрачна? Опита се да се усмихне пред огледалото, топла, весела усмивка, после погледна зеленото си вълнено сако. Скучно сако, това поне разбираше. Тя го съблече и го закачи на вратата. Пуловерът й бе сив и толкова дебел, че правеше тялото й безформено. Е, отдолу не беше зле. Навярно малко мършава. Замисли се какви промени би могла да внесе в гардероба си… и изведнъж й хрумна нещо.

Алекс усмихнато се върна на бюрото си. По-весело ли? Щеше да им даде да разберат. Тя седна пред компютъра си, влезе в статистиките на Дружеството на застрахователните статистици и установи, че 4.2% от застрахованото население притежават кабриолети или спортни автомобили. Това означаваше четири на всеки сто души — мъже, разбира се, поне повечето — които биваха глобявани за превишена скорост и блъскаха хлапета на велосипеди. Алекс качи статистиката и се опита да съотнесе броя на колите със случаите на неестествена смърт. Щом имаш кабрио, шофираш прекалено бързо и правиш катастрофи. Засичаш другите шофьори, косата на гаджето ти се развява на вятъра и хвърля в дива ярост хората в затворените купета. Те те изблъскват от пътя и те застрелват в сърцето. Или те изблъскват от пътя, колата ти се преобръща и биваш обезглавен заедно с русото маце. После идваше замърсеният въздух. Ти си по-ниско от другите автомобили и им дишаш всичкото олово. Мозъчни тумори, рак на белия дроб, да не споменаваме за слънцето и меланомите, за инфарктите от едва избегнатите катастрофи. Влюбена в своите цифри, Алекс сравняваше ли сравняваше. Когато информацията в „Провидънс Лайф“ не беше достатъчна, влизаше в Интернет и се свързваше със застрахователни компании, клубове на застрахователни статистици, потребителски дружества и производители.

Тя тихо си тананикаше и гледаше през прозореца на компютъра си към надигащата се буря от лош късмет. Изненадите й доставиха искрена радост. 18% от хората във възрастовата група на Марк бяха убивани. Близо един на всеки петима. Повече, отколкото умираха от рак. Разбира се, с издигането на възрастовата крива това съотношение се променяше. Но тук долу, в началото на зрелостта, най-много бяха убийствата, освен катастрофите и — Алекс се усмихна — инфарктите. Според най-сериозните проучвания от инфаркт умираше по един на всеки петима. Това само по себе си беше изненадващо. Трийсет и няколко години бяха прекалено малко, за да умреш от инфаркт. Явно някъде имаше производствен дефект, навярно дефектен ген.