Патрик Линч - Застрахователи

— За всичко.

Доналд Грант влезе в залата за аутопсии така, сякаш е неин собственик. Съблече си палтото, метна го върху една от чистите стоманени маси и се настани на стол на около метър от Сали Рудник, окръжния патоанатом. Тя погледна към него и повдигна вежди в отговор на поздрава му, но не прекъсна тихото си монотонно диктуване.

— … неустановено обезцветяване главно по гърба. Не се наблюдава цианоза. Няма признаци за периферен едем. Добра лична хигиена.

Грант беше петдесетинагодишен и имаше младежко румено лице с кървясали, удивително тъмносини очи. Дълбокият белег на лявото му слепоочие караше човек да се чуди как е оцелял след такава рана. И да се пита какво са видели тези сини очи преди Грант да напусне предишната си служба и да оглави отдел „Разследване“ в „Провидънс Лайф“. Във фирмата се смяташе, че е работил в армията или полицията — определено се обличаше като таен агент — но никой извън директорския борд и малката му група детективи не бе имал възможност да го попита. Повечето знаеха само, че преди Уолтър Нойман да го привлече в „Провидънс Лайф“ през 1984-та, е ръководил малка охранителна фирма.

Грант запали цигара и продължи да наблюдава Рудник, вперил поглед в тесните й рамене и широкия й ханш. Виждаше десния крак на Майкъл Елиот — от палеца висеше син етикет.

— Тази сутрин е студено, Сали.

— Да, наистина. — Рудник още повече наведе глава. Не харесваше Грант и той го знаеше. — Нормално мъжко телесно окосмяване. Зениците са кръгли, еднакви и стеснени.

Тя повдигна чаршафа и Грант се размърда на стола си.

— Боже господи!

— Какво има?

— Тоя тип е умрял от страшна смърт.

Рудник замръзна, после изключи диктофона си, завъртя се и го изгледа през лъснатите си до блясък даскалски очила.

— Ако не възразявате, господин Грант, аз се опитвам да работя.

— Извинявай. Просто…

Тя пак се обърна към трупа и извади от джоба си медицинско фенерче.

— Колко дължите? — хладно попита тя и се вгледа в едното от мъртвите очи на Елиот.

— Какво означава това, Сал?

— Най-добре ще е да ме наричате доктор Рудник. Колко дължи „Провидънс Лайф“? Вие никога не идвате тук, ако фирмата не се опитва да се измъкне от изплащане на някоя полица.

Грант разтри гърлото си.

— Виж, Сали, просто си върша работата, също като теб.

— Точно това е трагедията.

Той силно дръпна от цигарата. В залата бе хладно, но все пак по-топло, отколкото навън. Рудник беше в особено лошо настроение. Грант следеше действията й и разглеждаше трупа. Зачуди се какво са мислили проститутките за щедрата надареност на Елиот, после реши, че за тях това навярно е било без значение. След работа Елиот често бе посещавал „Холидей Ин“. След издигането на конгресния комплекс в центъра в Провидънс нямаше недостиг на професионалисти, които прекрасно обслужваха гостуващите зъболекари, адвокати и търговци. „Холидей Ин“ се намираше точно до конгресния комплекс. И двете сгради бяха на не повече от пет минути пеша от „Провидънс Лайф“.

Рудник проучваше устната кухина на Елиот и диктуваше наблюденията си. По време на предсмъртните си гърчове той бе отхапал парче от лявата си буза, голямо колкото монета от двайсет и пет цента, което сега се държало само на лигавицата. От натиска на челюстите единият от кътниците му се пропукал.

Лицето му, както виждаше Грант, все още беше изкривено от болка. Мускулите на скулите му се бяха свили на възли и вече нищо нямаше да ги отпусне. Детективът се опита да си представи какво е да светиш като коледна елха.

Рудник отстъпи от масата.

— Двеста хиляди долара — безизразно рече Грант. — Обичайната застраховка за служители на фирмата. Парите получава съпругата.

Тя кимна.

— Е, спокойно можете да се свържете с банкерите си. Защото това тук е случайна смърт от токов удар.

— Откъде знаеш?

Рудник презрително изсумтя.

— Откъде зная ли? От дългогодишен опит. От пет-шест подобни случая. Не си ли спомняте онзи от миналата година, зъболекарят?

Грант просто я гледаше.

— А би трябвало. Той ви струваше половин милион. Абсолютно същият случай. И вие пак дойдохте да душите тук.

— Нима?

Рудник с отвращение поклати глава.

— Много добре го знаете. Но все пак се наложи да платите. Защото беше нещастен случай. — Тя повдигна безжизнената дясна ръка на Елиот. — Виждате ли белега?

Грант се наведе напред и се втренчи в сиво-жълтеникавата подута кожа около суха наглед рана върху възглавничката на палеца на мъртвеца. После кимна.