Патрик Линч - Застрахователи

— Алекс!

За миг не успя да я познае. Елегантният костюм и бижута бяха заменени с дънки и стар сив блузон. Обикновено внимателно фризираната коса на Лиз беше мазна и чорлава. Лицето й изглеждаше уморено, очите й бяха подпухнали.

— Боже мой, Лиз…

Лиз подсмръкна и избърса носа си с ръкав.

— Съжалявам, не съм… — Тя отстъпи от прага. Беше само по чорапи. — Днес нещо не съм във форма.

— Какво има, скъпа? Добре ли си?

Лиз кимна и въведе Алекс в сумрачното антре. До стълбището имаше детски велосипед, едно от трите му колела липсваше.

— Да. Само ме наболява главата.

— Да не е грип?

— „Гленфидих“. — Тя измъчено се усмихна. — Винаги съм си падала по хубавото уиски. В момента правя кафе.

Алекс я последва в апартамента, като се опитваше да не проявява удивлението си. Вътре цареше пълен хаос. Масичката бе избутана до телевизора и в средата на стаята лежаха три големи чанти и метално куфарче. Чантите бяха отворени и по пода се въргаляха дрехи.

— Извинявай за… — Тя безпомощно махна с ръка. — Не бях… С мляко, но без захар, нали?

Лиз изчезна в кухненския бокс. Алекс седна на ръба на дивана, прекалено смаяна, за да отговори. Приятелката й премълчаваше нещо. Струваше й се необичайно, че е възнамерявала да се мести, без да й спомене за това.

— Пренасяш ли се?

Лиз горчиво се засмя. В очите й вече блестяха сълзи. Бе в ужасно състояние и всеки момент можеше да изгуби самообладание.

— Не зная какво ще правя — отвърна тя. — Не искам да правя нищо. Изглежда ми толкова… Съжалявам, Алекс, исках да ти обясня всичко и… и да се сбогувам. Но не можех. Майкъл ме накара да обещая, че няма да казвам на никого, особено на човек от фирмата.

Алекс отново погледна хаоса от дрехи и внезапно осъзна, че сред полите и роклите има мъжки вещи.

— Не разбирам.

Лиз, която се канеше да налее кафето, замръзна и сведе очи към отпуснатата си върху дръжката на каничката ръка, сякаш изведнъж е забравила как се прави това.

— Откога продължава? — попита Алекс.

— Кое?

— Връзката ти с Майкъл.

Тя подсмръкна.

— През февруари щеше да стане година и половина. Спомняш ли си? Бях в отдела само от няколко седмици — тъкмо се бях преместила от „Искове“. Най-щастливите осемнайсет месеца в живота ми. — Лиз вдигна поглед към нея. — Обичах го, Алекс.

После се разрида и раменете й се разтърсиха. Алекс се изправи, прегърна я и я притисна към себе си.

— Не мога да кажа на никого — през сълзи промълви Лиз. — Това е най-ужасното. Не мога да споделя с никого. Всички ще приказват колко всеотдаен и любящ съпруг е бил. И ще утешават оная кучка жена му, дето никога не го е обичала — никога, през целия им брак. А аз трябва да седя тук и да се преструвам, че нищо не се е случило, че това не ме засяга. Но аз съм онази, която скърби, Алекс. Аз съм онази, която го обичаше. На никой друг не му пукаше за него, на никой.

И тя отново се разплака, разплака се на рамото на Алекс: Лиз, невероятно хладнокръвната рационална секретарка, за която всички твърдяха, че трябвало да има собствен отдел, толкова добра организаторка била. Кой би могъл да предположи, че целият й професионализъм, цялата й всеотдайност към работата се дължат на любовта й? На добрата старомодна любов.

Алекс отведе Лиз до дивана и я сложи да седне. После се върна в кухнята и наля кафето, само за да открие, че е леденостудено. Зае се да приготви ново.

— Няма да кажеш на никого, нали, Алекс? Моля те, недей да казваш на никого.

— Естествено, че няма да кажа, Лиз. Нито думичка.

— Вече няма смисъл, нали разбираш? Хората ще си помислят, че позоря паметта му. Че съм отмъстителна, че искам пари или нещо такова. Всички ще застанат на нейна страна.

Имаше право. Каквито и да бяха намеренията му, Елиот не бе направил нищо, за да узакони връзката си с Лиз. Семейството, фирмата, светът, никой нямаше да признае правото й да скърби за него. Що се отнасяше до тях, тя просто щеше да е позорно петно — в най-добрия случай проява на човешката слабост на Елиот, в най-лошия — разрушителка на семейството му.

— Тя… тя знае ли нещо? — попита Алекс.

Лиз поклати глава.

— Не, струва ми се. Беше затворена в собствения си малък свят. Майкъл се канеше да й обясни, но после каза, че нямало нужда. Можело просто да я оставим да разбере сама.

Алекс се намръщи и кимна. Струваше й се, че по отношение на Майкъл Елиот Лиз е била прекалено лековерна. Нима неверните съпрузи не се кълняха винаги, че ще напуснат жените си? Нима винаги не крояха планове да избягат с любовниците си в някое уютно далечно местенце, където светът няма да ги открие? Но когато се стигнеше до решителната крачка, до перспективата да изгубят дома си, половината от доходите си и повечето си приятели, нима винаги не решаваха, че в крайна сметка не могат да изоставят съпругата си?