Патрик Линч - Застрахователи

— Да. Нали ти казвам — парите нямало да са проблем. Никога повече нямало да се налага да работим.

— Боже мой! — Алекс погледна към багажа и поклати глава. После се вцепени. — И… какво има в това куфарче?

През остатъка от следобеда Алекс бе в шоково състояние. Не можеше да се съсредоточи. Постоянно си повтаряше, че се случва често, че секретарките винаги скачат в леглото на шефа си. Според проучване, публикувано в „Космо“, осемнайсет процента от секретарките признавали, че по едно или друго време са имали връзка с началниците си, а други двайсет и пет процента си мечтаели за това. Като се прибавеха и онези, които не си признаваха, се получаваха най-малко петдесет процента. Но Лиз не беше такава. Поне така си мислеше Алекс.

В четири и половина позвъни Марк и се извини, че не е успял да й отговори по-рано. Тя с облекчение разбра, че не й се сърди. Уговориха се да вечерят заедно. В шест часа вече слизаше с асансьора.

Когато пристигна, в „Хемънуей“ бе претъпкано. Алекс си проби път по стълбището до бара и завари Марк да пие мартини с двама от финансовия отдел. Пред тях имаше кана и очевидно вече бяха на втората чаша. Ед Бъргън, симпатичен южняк, който се занимаваше с проучванията на постоянните доходи, й се усмихна.

— Ето някой, който ще повдигне настроението — каза той.

— Правим малка неофициална панихида — рече Марк. — Ще се включиш ли?

— С Майкъл често идвахме тук — прибави Бъргън, когато Алекс се настани на стола. — Беше… — Той погледна маслинката на дъното на чашата си и усмивката му се стопи. — Все още не мога да повярвам.

— Тежък ден — многозначително повдигна вежди Марк.

Арт Райнебек, нервен червенокос мъж, който работеше заедно с Марк, постави длан върху рамото на Ед. Бъргън вече бе доста пиян.

— Целият отдел е с главата надолу — каза Райнебек. — Всички са в емоционален шок, пък и стои въпросът кой ще наследи Майкъл.

— Често идвахме тук — сякаш на себе си повтори Бъргън.

— Да, ще мине известно време, докато нещата се поуталожат — потвърди Марк.

— Но всичко ще се оправи — като почукваше с показалец по носа си, рече Райнебек. — На негово място ще назначат Дрю Когил.

Алекс вдигна очи към Марк и свъси вежди.

— Нима?

— Естествено — отвърна Райнебек. — Когато Майкъл пътуваше, той често го заместваше. Във фирмата е от близо двайсет години. Страхотен пич. Той ме взе в отдела.

— От двайсет години ли? — Алекс отново хвърли поглед към Марк.

— Да — отвърна Райнебек. — Басирам се, че Нют ще избере Когил. Обаче ще трябва да побърза. Финансите не са нещо, което можеш да оставиш на произвола на съдбата.

Тя си поръча вино и се обърна към Марк.

— Какво мислиш?

— Когил е готин — рече Бъргън. — Само дето малко се стяга.

Алекс мълчеше и чакаше Марк да й отговори.

— Няма начин да не е Когил — настоя Райнебек.

Марк сви рамене.

— Така изглежда. Но нямам представа какви са плановете на Нют.

— Малко се стяга — с надебелял език повтори Бъргън.

— Днес те видях да влизаш при него — без да му обръща внимание, каза Райнебек. — Не ти ли намекна нещо?

— Не. И той като всички е много разстроен от смъртта на Елиот. Но както казваш, Арти, ще се наложи бързо да вземе решение.

— Такова нещо не бива да се отлага — отвърна Райнебек. — Ще плъзнат всевъзможни слухове.

— Скапана работа — измърмори Бъргън.

— По-спокойно, приятел — потупа го по рамото Марк.

— Той обаче е прав — рече Райнебек. — Преценката може да е малко пристрастна. Но в този случай всичко е ясно.

— На мен пък ми се струва много пристрастна — подметна Алекс. Чудеше се защо Марк си мълчи.

Райнебек се усмихна. После лицето му се вцепени. Всички се завъртяха.

През навалицата приближаваше Катрин Пел с чаша бяло вино в ръка. Носеше скъпо сако от туид с предизвикателна жокейска кройка, която подчертаваше тясната й талия. Изглеждаше не на място сред група средни служители във фирмата с техните измачкани готови костюми — или по-скоро, те изглеждаха не на място до нея.

— Катрин спомена, че може да намине — рече Марк и прегърна Алекс през рамо, докато Пел си пробиваше път покрай Ед Бъргън. — Познавате ли се с Алекс, Катрин?

Алекс стисна подадената й ръка и положи всички усилия да се усмихне.

— Разговаряли сме по телефона — отвърна Катрин и показа съвършените си бели зъби.

Алекс се зачуди дали са истински.

— Да — потвърди тя. — Разбира се.

И забеляза, че Марк леко се навежда напред.