Патрик Линч - Застрахователи

— Днес Катрин ни помогна с работата на Лиз — каза той. — Между другото, чувала ли си се с нея?

Алекс откъсна очи от Катрин и погледна изчервеното лице на Марк.

— Какво? А, да. Да, разговаряхме по обяд. После отидох у тях.

— Болна ли е?

— Тя… — Алекс се завъртя към Ед Бъргън. Не бе решила какво да каже за Лиз. Нямаше представа дали някой от близките приятели на Елиот знае за връзката им. — Потресена е.

Отново се завъртя към Бъргън, но той изглеждаше потънал в собствените си мисли.

— Всички сме потресени — отвърна Райнебек.

— Е, надявам се, че утре ще дойде на работа — с принудено загрижен глас рече Марк.

Алекс си спомни изправената на прага Лиз — после си представи металното дипломатическо куфарче на пода в дневната. Какво имаше вътре? Беше оставила приятелката си отпусната на фотьойла и вперила поглед в него.

Марк я хвана за ръката. Пейджърът в дланта му вибрираше. Заведението използваше системата, за да съобщи на клиентите, че масата им е готова.

— За нас е — каза той и погледна Бъргън и Райнебек, после Катрин. — До скоро, приятели.

От мястото си в края на бара Доналд Грант проследи с поглед младата двойка, която се насочи към ресторанта, извади клетъчния си телефон и набра един номер.

Снегът се сипеше на парцали по Филипс стрийт. Мъжът в черно скиорско яке се приближаваше към входа на номер двайсет и девет. След почти час в ледения мрак той се радваше, че отново може да се раздвижи. Светлината от стаята на първия етаж изглеждаше примамлива и топла. През евтините мрежести завеси виждаше трептящите отблясъци на телевизора по лицето на старица с големи слушалки на главата. Или беше глуха, или искаше по-добро качество на звука. Нямаше значение каква е причината, това щеше да улесни работата му. Мъжът огледа улицата и пусна черния найлонов сак на прага.

Вратата бе с обикновена ключалка и залостена с резе. Той извади комплекта си за влизане с взлом — стоманен лост, найлоново въже, лепенки и клин — и застана на колене. Трябваха му трийсет секунди, за да пъхне лоста и да подхване езичето на резето. После отключи ключалката с шперц.

В коридора с наслада вдиша топлия, ухаещ на супа въздух. Откъм чамовата врата се носеше тихо тананикане. Старицата припяваше на нещо религиозно, което се разнасяше в слушалките й. „Господ обича всички ни.“ Той се заизкачва по стълбището. Оная Тайнън живееше на последния етаж.

Алекс гледаше снега, който се сипеше над черните води на река Уунаскуатъкит. Кметът Монтанели бе хвърлил цяло състояние, за да ремонтира кейовете и мостовете и да постави старовремски лампи с надеждата да превърне Провидънс в перлата на Източното крайбрежие. Не му харесваше, че туристите профучават покрай тях на път за Бостън, без изобщо да им обръщат внимание, и рядко отбиват, за да похарчат доларите си в неговия град. Просто не беше честно. Роуд Айланд можеше и да е най-малкият щат, но в него се намираха двайсет процента от историческите забележителности на страната и Провидънс притежаваше лъвския пай от тях. Не всеки одобряваше разходите. Някои от висшите служители на „Провидънс Лайф“ смятаха Монтанели за идиот. Не го заявяваха на всеослушание естествено, но при закрити врати обсъждаха колко време ще му трябва, за да разори града. Трупащият се по богато орнаментираните лампи сняг напомни на Алекс за състоянието на собствените й финанси и тя с мъка се сдържа да не потрепери.

— Какво има? — попита Марк.

Алекс се обърна към него.

— А, нищо.

Лицето му все още беше изчервено и тя се зачуди дали е от мартинито, или заради Катрин Пел.

— Значи днес си бил много зает — каза Алекс.

Марк се усмихна.

— Бях при Нют.

— Нют? Мислех си, че е Нютън. Досега винаги си го наричал Нютън.

— Той предпочита Нют. Така се чувства като един от нас.

— И? Какво ти каза?

Усмивката му стана още по-широка.

— Ти какво мислиш?

Тя сви рамене.

— Не зная какво да мисля. Казал ти е, че ще даде работата на Елиот на Дрю Когил, така ли?

Марк се засмя.

— Как ли не!

— Арт Райнебек смята, че така е редно.

— Арти смята, че Когил ще избута и него нагоре, затова говори така.

— И? Когил ли ще назначи?

Той приглади с длан червената карирана покривка и бавно поклати глава.

— Нют ме попита дали се чувствам готов да оглавя отдела.

— Боже мой!

— Зная, че не ме смяташ за подходящ, но…

— Не съм казала такова нещо, Марк. Просто бях малко… когато ми каза сутринта, се изненадах. Струваше ми се прекалено хубаво, за да е вярно.