Патрик Линч - Застрахователи

Въпреки съзнателното си маневриране, Алекс се озова до Мел Хартман на два стола вдясно от Рандъл Уайт. В рамките на кампанията си да я „развесели“, по време на обеда Хартман постоянно дърдореше, докато Алекс се мъчеше да следи какво казва на непосредствените си съседи Уайт. Обсъждаха кмета. Сандра Бетридж, сериозна червендалеста личност, постъпила в отдела едновременно с Хартман, заяви, че след заемането на висок пост независимите политици като Монтанели винаги се превръщали в мегаломани. Уайт напълни чашата й и отвърна, че това било типично за Роуд Айланд.

Докато Хартман продължаваше да дудне, Алекс наблюдаваше шефа си. В него имаше някаква промяна, която не можеше точно да установи. После осъзна: косата му бе по-дълга. Обикновено грижливо подстриган, той беше пропуснал едно, а може би и две посещения при бръснаря и косата му се къдреше над колосаната яка на ризата му. Макар и посивяла, тя все още бе гъста и обрамчваше лицето му, което Алекс оприличаваше на лъвско. Това беше едно от нещата, които харесваше в него — лицето и интелигентните му, топли очи. Едва забележимо белязани от години на смях, те говореха за човек, който далеч не живее само за работата си. Това й действаше успокоително.

Днес обаче Уайт изглеждаше отегчен, като че ли нещо му липсваше. Всъщност от Нова година насам той се бе появявал в отдела само два-три пъти, при това за кратко, и се наложи Алекс да му прати имейл, за да го информира за напредването на работата си по таблиците за здравеопазването и да му съобщи за странната аномалия, която бе открила в архива на „Провидънс Лайф“. До този момент нямаше отговор.

Десертът беше поднесен и изяден. Хартман каза нещо язвително и остроумно за автомобила й, което тя не успя да разбере, после се изправи Уайт. Някой почука с лъжица по чашата си и сякаш по даден знак през прозорците нахлу светлината на бледото зимно слънце.

— Е — усмихнато плъзна поглед около масата Уайт, — ето ни пак тук. Хм… — той сведе очи към масата, — тази година над нашето скромно събиране падат две сенки. През лятото загубихме Кен Милър. Бих искал да вдигна чаша от това чудесно вино за Кен. Също като мен, той обичаше червеното вино и ако ни гледа отнякъде, надявам се, че одобрява избора ми. Кен блестящо ръководеше „Информационни системи“ и беше прекалено млад за инфаркт.

Той вдигна чашата си.

— За Кен.

Всички мълчаливо отпиха. Двамата с Кен Милър наистина бяха близки приятели. Уайт не бе от хората, които дават външен израз на чувствата си, поне що се отнасяше до колегите му, но новината за смъртта на Милър видимо го беше потресла. Според Мел Хартман, той не бил единствен: през следващите няколко седмици повечето членове на директорския борд ходили на медицински преглед. Професионалното им отношение към смъртта било силно разколебано от внезапната й поява.

Уайт се прокашля и попи устни със салфетката. Слънцето се скри също толкова неочаквано, колкото беше изгряло. За миг в стаята сякаш се смрачи.

— От инфаркт се умира, разбира се — продължи той. — Както знаете, сърдечносъдовите заболявания са страшните хищници, които дебнат в тъмните води на нашата професия. Кен просто имаше нещастието прекалено рано да се натъкне на един от тях. — Уайт замълча и стисна устни. Алекс усещаше, че болезнено преживява спомена, макар че не иска да разваля настроението им. — Смъртта от токов удар е съвсем друго нещо.

Сякаш самите думи бяха заредени с електричество. Възцари се пълна тишина и Алекс осъзна, че мъчително се опитва да си поеме дъх.

— Майкъл Елиот беше… е, всички знаем какъв беше. Спомням си, когато постъпи при нас през осемдесет и пета. Имахме късмет да го привлечем във фирмата и той ни оказа неоценима помощ през тежките години. Не е случайно, че можем да отнесем началото на възхода си към хиляда деветстотин и деветдесета, годината, в която Майкъл оглави финансите. И сега изглежда…

Той сбърчи чело. Изведнъж като че ли нямаше какво повече да каже. Мускулът на скулата му потръпна. Без да довърши изречението, Уайт отново вдигна чашата си и промълви:

— За Майкъл, и да не забравяме онези, които остави след себе си.

— За Майкъл… За Майкъл Елиот — чуха се гласове.

Хората се размърдаха. Алекс наблюдаваше ръцете на Уайт. Той мълча почти цяла минута. После се огледа наоколо. Когато очите му спряха върху нея, Алекс усети, че я изпълва топлота.

— Но ние продължаваме — каза Уайт. — Предстои ни нова година. В това няма нищо тайнствено, разбира се. Математиците винаги са имали късмет в голямата лотария на смъртта. В проучването си на смъртността при застрахователните статистици от хиляда осемстотин осемдесет и девета до хиляда деветстотин трийсет и седма Джон Ларъс показва, че тяхната продължителност на живот е много по-висока. В статията си от деветдесет и първа Джон Кук и Ърнест Мурхед установяват аналогична тенденция. Цитирам ви „Протоколи на Дружеството на застрахователните статистици“, том четирийсет и първи… Сандра, моля те, недей да си водиш бележки.