Патрик Линч - Застрахователи

— Какво всъщност искаш да кажеш? — прекъсна го Уайт.

— Това е истински трус за нашия бранш, Рандъл — отвърна Кениън. — Трябва да ни позволят да правим генетични изследвания. В противен случай ставаме извънредно уязвими. Застраховаме на тъмно. Властите трябва да го проумеят.

Уайт вдигна чашата си и отпи. Очите му се усмихнаха на Кениън. После погледна към Хартман.

— Ти как мислиш, Мел?

— Труден въпрос — намръщи се той. — Но по принцип става дума за природата на взаимоосигурителната система.

— Продължавай.

— Ами, целта на взаимния риск е да позволи на хора, които могат да пострадат от някакво нещастие, да се възползват от осигурителната система. Важното е да има приблизително еднаква вероятност да пострадат всички застраховани от определена категория. Само тогава ще са готови да изплащат вноски, равни на предвижданията им за… лош късмет. Иначе системата ще е кредитна.

Кениън кимаше. Хартман нервно погледна към шефа си, но Уайт бе свел очи към ръцете си.

— Обаче трябва да балансираш — възрази той — между изгодата на застрахователните компании и интересите на обществото като цяло, тъй като ние сме част от това общество. Не виждаш ли моралния императив?

— Ами, ако искате да кажете, че независимо от вероятността за нещастие в обществото трябва да има известен споделен риск, не съм сигурен, че ние — застрахователите, имам предвид — сме длъжни да носим отговорността за това.

Уайт вдигна поглед към Кениън и се усмихна.

— Виждаш ли, Чарли. Вече имаш последовател.

На лицето на Хартман се изписа тревожно изражение.

— А само…

— Стига, Рандъл. Нима наистина ще излезеш с тия глупости за обществото като цяло? — Кениън опря ръце на хълбоците си. В гласа му се прокраднаха презрителни нотки. — Какъв морален императив? Не знаеш ли, че тъкмо това искат да чуят проклетите политици? И ако го заяви представител на застрахователна компания, макар и такава като „Провидънс Лайф“, те ще получат оправданието, което им трябва.

Уайт запази пълно спокойствие.

— Не зная дали ти си преглеждал данните по този въпрос, Чарли — каза той и седна. — Но в момента четирийсет милиона души в тази страна не са застраховани. Четирийсет милиона души без достъп до прилично здравеопазване. Нима трябва да ги направим още повече?

— Това е проблем на правителството — отвърна Кениън. — Застраховането е бизнес.

Уайт плъзна поглед по масата и очите му отново се усмихнаха.

— Така е. Много доходен бизнес с актив — без да смятам застраховките живот — с актив от около два трилиона долара. Бизнес, който получава вноски от триста милиарда годишно и не изплаща и половината от тях.

— Конституцията не забранява да правиш пари — рече Кениън. — Поне засега.

— И ние ги правим, нали? — отвърна Уайт. — И ако изключим всички хора с несигурни гени, ще можем да правим още повече. Това ли е твоята идея?

— Бизнесът трябва да набележи посоката си на развитие — измърмори Кениън.

Уайт кимна.

— Да… да. Е, когато набелязвате посоката, Чарлз, имайте предвид, че на хората, застрашени от някои видове заболявания, вече се отказват не само застраховки, но и работа. — Той сви рамене и погледна празната си чаша. — Естествено, предполагам, че ако умират от глад, има по-малка вероятност да се възпроизвеждат, което ще е от полза за прочистването на генетичния фонд. — Уайт впери очи в него. — Мисля, че това се нарича „евгеника“.

За миг вицепрезидентът на „Масачузетс Дженеръл“ онемя. От челото му струеше пот.

— Ще поговорим във Вашингтон — успя да изломоти той. — Там сериозно ще обсъдим въпроса.

— Едва ли по-сериозно от днес — отвърна Уайт.

И остана седнал, докато проследяваше с поглед излизането на Кениън.

Филипс стрийт се намираше на два и половина километра северно от финансовия квартал, няколко преки преди Браун Стейдиъм. Това не беше най-хубавата част от Ийст Сайд и в много от старите порутени къщи живееха студенти. Моравите и покривите бяха занемарени, в много дворове имаше разглобени стари автомобили. От друга страна, старомодните веранди, високите ясени и кленове покрай пътя, дори случайното подрънкване на акустична китара придаваха на квартала спокойна, ведра атмосфера, която допадна на Алекс още от първия й ден в града.

Собственичка на номер двайсет и девет бе възрастна жена, казваше се Мейви Конъли. Преди трийсетина години семейството й бе живяло в цялото жилище, но времената ставаха все по-тежки и малко по малко, стая по стая Конъли бе започнала да дава под наем все по-голяма част от жълтата си къща, докато накрая бе останала само с няколко стаи. Алекс живееше на горния етаж. Половината площ се заемаше от складово помещение и воден резервоар, от който нощем се разнасяха клокочещи звуци. Всъщност сградата отчаяно се нуждаеше от основен ремонт. Но наемът бе нисък, наблизо имаше автобусна спирка и за същите пари можеше да си намери нещо по-добро само на километри от града. Алтернативата беше да рискува в най-лошите квартали в южен Провидънс.