Патрик Линч - Застрахователи

Тя поклати глава и се усмихна. Всъщност двамата не се бяха разделили, поне не бяха скъсали официално с кавга между любовници или нещо такова, но скоро след завършването на МТИ бяха разбрали, че професионалните им пътища са в съвсем различни посоки. После изведнъж се озоваха в различни градове и вършеха различна работа. Всеки път щом се замислеше за това, Алекс си казваше, че са се разделили лесно, защото никога не са споделяли нещо особено важно. Но се радваше винаги, когато получаваше вест от него. И в радостта й винаги се прокрадваше едва доловимо съжаление.

Загледана в ужасния му почерк, тя се опита да си представи какво би било да работят заедно по предсказване на времето. В известен смисъл й се струваше съблазнително: чист въздух, свобода — и клон от математиката с малко повече живец от онзи, върху който беше решила да седне. В МТИ Роби Холидей бе блестящ в теорията на катастрофата и хаоса — самото непостоянство. И беше невероятно забавен — неуморен оптимист, винаги търсещ нови идеи, винаги готов да вложи време и енергия във всичко, което грабне въображението му. Но някои негови черти я безпокояха. Нямаше да е справедливо да го нарече непрактичен, но в отношението му към живота, в самия му оптимизъм имаше нещо, на което не можеше да се довери. Той живееше в света на числата, на твърдите положения, и в същото време имаше факти, които като че ли просто не бе готов да приеме. Например това, че ако не си роден в богато семейство, трябва да имаш работа и постоянен доход, иначе някой ден ще съжаляваш. Или че създаването на софтуерни компании е много рискован начин да си изкарваш прехраната.

Алекс остави картичката на масичката, пресегна се към телефона и набра номера на Марк. Отговориха й на второто иззвъняване.

— Марк? Аз съм, Алекс. Просто се чудех как… Ало?

Разнесе се далечно изпиукване, последвано от записания делови глас на Марк.

— В момента не мога да ви отговоря. След сигнала оставете съобщение и ще ви потърся веднага, щом е възможно.

Какво съобщение да му остави? Искаше й се да е нещо остроумно, нещо, което Катрин Пел не би могла да измисли. Тя чу сигнала.

— Хм, аз съм. Алекс. Просто… просто се обаждам да видя как си и хм… — Нещо остроумно. — Ще се видим утре, нали? Недей да правиш нищо… искам да кажа, недей да се преуморяваш. Скъпи. Чао.

Тя затвори, отпусна глава върху ръката си, после подскочи. Телефонът в дланта й иззвъня.

— Марк? Как успя…

— Алекс? Лиз е.

— А, Лиз. — Алекс въздъхна. — Извинявай, помислих, че…

— Че е Марк?

— Да.

— Съжалявам.

— Няма нищо. Просто преди секунди му позвъних и… Как си?

— Добре, струва ми се.

— Днес пак те нямаше на работа. Реших, че може да си…

— Последвах съвета ти. Телефонирах на Нютън Брейди и поисках отпуск. Веднага се съгласи, без да ме разпитва за нищо.

— Нали ти казах.

— Да. Всъщност се държа адски мило. Странно. Каза, че във фирмата много ме ценели и щели да „повишат функциите ми“, каквото и да означава това.

— Страхотно, Лиз.

— Да. Помислих си, че спокойно мога да получавам заплата, докато реша какво да правя с живота си.

Гласът й звучеше много по-добре от предишния път: по-спокоен, по-уверен, повече в стила на хладнокръвната секретарка Лиз Фостър.

— Чудесно. Много се радвам да го чуя. Няма нищо лошо в това да си оставиш отворена вратичка, нали? Искам да кажа, че няма да е толкова зле, ако се прехвърлиш в друг отдел. Само за известно време. Във всеки случай си готова за…

— Отворих куфарчето.

Алекс се сепна. През последните два дни постоянно я глождеше мисълта какво има в куфарчето. И очевидно не само нея. Не отговори веднага. Всеки път щом Лиз споменеше за Елиот, я връхлиташе споменът за целувката на новогодишното тържество.

— Искаш да кажеш… Дипломатическото куфарче на Майкъл ли? — накрая попита Алекс.

— Разбих ключалката.

— Боже мой, Лиз!

— Просто не успях да устоя. Снощи. Отне ми адски много време.

— Лиз… Не зная какво да…

— Имал е милиони, Алекс. Всичко е вътре.

Алекс притисна слушалката към ухото си. Представи си Лиз, седнала на пода по нощница и заобиколена от пари.

— Какво? В брой?

— Не. Десет хиляди в брой. Но документите са тук. Банкови съобщения. Според мен е имал десетина милиона долара, Алекс. Банкови сметки в Швейцария, облигации, платими на предявителя. Има и други документи, които не мога да разбера. Цял куп цифри, такива неща. Не зная какво означават.

Алекс беше зашеметена. Струваше й се невъзможно. Откъде Майкъл Елиот би могъл да има десет милиона долара? И как при толкова много пари бе живял толкова скромно? Освен ако поради някакво обстоятелство не е можел да ги харчи, те очевидно принадлежаха на някой друг.