Патрик Линч - Застрахователи

— Лиз, сигурна ли си, че не бъркаш нещо? Искам да кажа, че тези пари може просто да имат нещо общо с финансовия отдел. Нали разбираш, фирмени инвестиции или…

— Знам как изглеждат банковите съобщения, Алекс — твърдо отвърна Лиз. — И навсякъде е посочено името на Майкъл. Вноски, купени облигации, продадени облигации. Всичко е тук. Някои от трансакциите са само отпреди седмици. Казвам ти, парите са били негови.

Последва мълчание. Алекс внезапно изпита страх. Човек можеше да е богат и да не иска никой да знае за това, но потайността на Елиот далеч надминаваше границите на дискретността. Целият му начин на живот бе лъжа.

— Алекс, смяташ ли, че това може да е свързано със смъртта на Майкъл?

Алекс не отговори. Някой се качваше по стълбището. Тежки стъпки. Запита се дали се е сетила да заключи вратата.

— Алекс? Чуваш ли ме?

— Да — прошепна тя. — Какво искаш да кажеш?

— Виж… Майкъл е пазил тези пари в тайна. Убедена съм. Даже от жена си.

Стъпките стигнаха до долната площадка и спряха. Какво щеше да прави, ако продължаха? Оскар напрегнато седеше в средата на килима и гледаше право към вратата.

— Откъде знаеш?

— Преди около година тя искала да се преместят. Продавали огромна къща на Блакстоун Булевард. Майкъл й казал, че не могат да си го позволят.

Отдолу се разнесе дрънчене на ключове и някой отключи врата. Просто господин Пейви се прибираше.

— Ами тогава може още да не е имал парите, Лиз. Може някой да е умрял и да му ги е оставил в наследство. Сигурно е било точно така, нали?

— Мисля, че не. Щеше да ми каже нещо.

— Тогава… не зная, Лиз. Може би имаш право. Но все още не разбирам…

— Да предположим, че тя е открила. Имам предвид Маргарет. Че Майкъл има всички тези пари и се готви да я напусне. Може да го е убила, за да ги вземе.

Алекс въздъхна. Това вече бе прекалено.

— Стига, Лиз. Ако е знаела, просто е трябвало да се разведе. Щеше да получи най-малко половината от парите, плюс къщата.

— Ти не я познаваш, Алекс. Тя е искала нещо повече. Искала е да си отмъсти. Разводът е щял да му върне свободата.

— Лиз, било е нещастен случай. Пробил е електрически кабел. Адски е трудно да се инсценира такова нещо, нали разбираш, особено когато жертвата е по-едра от теб. Можеш ли да си го представиш? „Подръж това, скъпи, докато аз включа тока!“

— Но е възможно. Ако по цял ден нямаш друга работа, можеш да измислиш начин. Тя е в състояние да планира всичко. Планирала е целия живот на Майкъл от деня, в който за пръв път го е зърнала.

Харолд Тейт остави вестника и погледна към паркинга. Захапал незапалена цигара, Гай Пиласки крачеше по хрупкавия сняг в дългото си палто на Кристиан Диор. Беше седем и двайсет, доста късничко за Гай. Въпреки президентския си пост той обикновено не се задържаше в кабинета си след шест часа. Тейт видя олдсмобила да излиза от паркинга и да се влива в движението по Тол Гейт Роуд. Поредният безсмислен ден. Един ден по-малко до пенсия. Колко време бе минало? Той пресметна наум: четири години, два месеца и девет дни.

Изборът на Пиласки за президент беше истинска изненада. Нямаше опит в областта на науката — преди бе работил като финансов директор на компания, произвеждаща промишлени газове — и с набитата си фигура, черни мустаци и склонност към ярки вратовръзки повече приличаше на управител на нощен клуб във Флорида. Но новите собственици се бяха спрели на него: човек, който не се интересуваше толкова от науката, колкото от бизнеса, и на когото можеха да разчитат да хване здраво юздите на управлението. Ала „Медан“ не се нуждаеше от здрави юзди и тъй като нямаше техника, с която Пиласки да се занимава, прехвалените му ръководни качества до известна степен оставаха неизползвани. Тейт се зачуди какво го е задържало до толкова късен час. Надяваше се, че не е нещо, свързано с Майкъл Елиот.

От смъртта му бяха изтекли две седмици и до този момент в „Провидънс Джърнъл“ не се бяха появявали намеци, че става дума за нещо повече от обикновен домашен инцидент. Тейт всяка сутрин преглеждаше вестника и освен онези три колони на пета страница за случая не се споменаваше нищо. Нямаше следствие, нямаше никакво загатване, че обстоятелствата са необичайни. А и самите те не бяха необичайни: както бяха писали в „Джърнъл“, по време на домашни ремонти всяка година загиваха или получаваха сериозни наранявания стотици американци. Но пък полицията и репортерите не знаеха, че Елиот бе възнамерявал да използва по възможно най-добрия начин оставащите му две-три години живот — и в плановете му не влизаше довършването на ремонта в дневната.