Патрик Линч - Застрахователи

За щастие за „Медан“ и нейните клиенти, щом се установяха съставът и местоположението на дефектния ген, оставаше да се извърши сравнително простата проверка дали той присъства в дадена проба. В лабораториите на компанията се анализираха девет такива гени в осем различни хромозома, макар че това представляваше анализ на съвсем малка част от генетичната информация в пробите. Първо с помощта на лазерно устройство се определяха и отделяха отделните хромозоми. После използваха катализатор, наречен „Taq-ензим“ 2 2 „Taq“ ДНК полимераза. Ензим, изолиран през 70-те години на основата на бактериалния организъм Thermus aquaticus, откъдето произхожда и името му. — Б.пр. за да умножат милиони пъти техни по-малки участъци. В получените супи от генетичен материал се вкарваха специални радиоактивни сонди, които се „залепваха“ за разпознатите дефектни гени и ги правеха радиоактивни, за да могат да бъдат регистрирани с помощта на елементарна фотография. Всички тези дейности бяха автоматизирани, но когато преди осем години купи и инсталира необходимата техника, „Медан Инк.“ едва не фалира. Спаси я само появата на нови финансови партньори. Тъкмо тогава назначиха за президент Гай Пиласки. Като съосновател на компанията, Тейт беше длъжен да приеме поста заместник-директор по техническите въпроси.

Харолд вкара паролата в компютъра и на екрана се появи първият доклад. Той представляваше просто списък от деветцифрени числа, всяко от които се отнасяше за различен анонимен човек. Отдолу имаше друг прозорец:

Изберете профил или натиснете шпация за нова команда

Тейт продължи до края на списъка. Едно от числата се различаваше от останалите. Бе го измислил самият той, за да може лесно да го разпознава: К-91919191-9. Втората проба на Майкъл Елиот. След кратко колебание го избра с мишката и нареди на компютъра да разпечата резултатите.

Отначало реши, че е сбъркал профила. Мутацията, предизвикала хорея на Хънтингтън, се намираше в края на късото рамо на хромозом четири. Представляваше нестабилен ДНК сегмент в ген, чиято функция все още оставаше неизвестна. При здрави хора този сегмент се състоеше от единайсет до трийсет и четири специфични триплета. При страдащите от хорея броят им бе между четирийсет и две и сто. Не беше ясно как този генетичен дефект причинява симптомите на болестта. Знаеше се, че заболяването е наследствено, с други думи, че всеки с дефектен ген рано или късно става негова жертва.

Само че този път нямаше генетичен дефект.

Тейт припряно се върна пред компютъра и започна проверката отначало. На екрана се появиха същите данни. Хореята на Хънтингтън се включваше в списъка на болестите, които търсеше „Медан“. Срещаше се само при един на двайсет хиляди души, но продължителността и сравнително лесното й откриване оправдаваха анализа. Той се изправи и отиде до прозореца. Въпреки всичко, което бе казал на Елиот, второто изследване си беше чиста формалност. Две проби от един и същ човек винаги даваха еднакъв резултат, освен в случаите, в които въпросната болест се причиняваше от различни гени — и тогава противоречието обикновено се криеше в компютърния анализ, а не в самите данни. Но този резултат категорично показваше, че Майкъл Елиот не бе носил гена на хореята на Хънтингтън.

Внезапно му призля. Тейт си разхлаби вратовръзката и разкопча яката на ризата си. Не можеше да повярва, че радиоактивните сонди са пропуснали генетичния дефект в хромозом четири — или пък че са си въобразили съществуването му, ако не го е имало. За да се случи такова нещо, трябваше да се е повредила цялата апаратура.

Освен ако нямаше някакво замърсяване. Разбира се. По някакъв начин първата или втората проба се бе замърсила с ДНК от друг човек. Люспица кожа, слюнка, косъм — можеше да е всичко. Не се случваше често — всъщност почти никога, ако се следваше нормалната процедура — и наличието на две различни групи хромозоми в една и съща проба обикновено бързо се откриваше. Но все пак можеше да се случи. След определянето на хромозомите процедурата продължаваше както преди, само че анализираната ДНК просто щеше да принадлежи на някой друг.

Тейт излезе от програмата и включи миникомпютъра с целия архив. Там беше анализът на първата проба на Майкъл Елиот. Няколко минути по-късно предположението му се потвърди. Двете проби бяха съвсем различни. Принадлежаха на различни хора. Въпросът бе коя от тях е на Елиот.

Той остави разпечатката и седна на стола си. Опита се да разсъждава логично. Имаше по-голяма вероятност да е замърсена първата проба. Лично беше взел втората в лабораторията с оптимални процедури при оптимални условия. Първата не бе направена тук и макар, общо взето, да се смятаха за надеждни, използваните методи далеч не бяха абсолютно сигурни.