Патрик Линч - Застрахователи

За миг го изпълни облекчение. Вината не беше негова. Бе изпълнил стандартните процедури. Само че тъкмо той бе съобщил на Майкъл лошата новина — лоша новина, която не бе окончателно проверена. Елиот си беше отишъл с мисълта, че страда от фатална невродегенеративна болест, която не може да се излекува. И десет дни по-късно бе умрял.

Телефонът иззвъня. Тейт не му обърна внимание. Спомняше си лицето на Майкъл, докато слушаше смъртната си присъда — страха и после, с изтичането на минутите, странното ледено спокойствие. Щяло да има някакви промени…

И внезапно го порази нова мисъл: ако Майкъл Елиот не бе носил гена на хореята на Хънтингтън, кой беше болният?

Алекс не можеше да заспи. Всеки път, щом й се стореше, че се унася, отново чуваше думите на Лиз: „Имал е милиони“.

Спомняше си последния път, когато видя Елиот, толкова възбуден, с разкопчана яка и извъртяна вратовръзка. Прегърна я през кръста и неволно докосна гърдите й. Хартман ги видя. Някаква кана падна на пода и навсякъде се разплиска вино. После тя го отблъсна, ядосана, че е толкова груб, толкова глупав, ядосана и на себе си, че му го е позволила. Но целувката му продължаваше да я вълнува дълго след това. По-късно, когато размисли, реши, че е било проява на пиянска сантименталност, нещо нормално за служебни тържества, но сега виждаше всичко в друга светлина. Той не само бе изневерявал на жена си. Беше изневерил и на Лиз, жената, с която трябваше да избяга. Нали Лиз й показа самолетните билети. Колкото и невероятно да й се струваше, двамата наистина бяха възнамерявали да избягат.

Алекс се претърколи настрани и се уви в одеялото. Опита се да мисли за нещо друго, но после си представи Лиз на Ривиерата. Нямаше да мине много време и Елиот щеше да започне да забелязва местните красавици. Лиз нямаше да има никакъв шанс. Без него щеше да й е по-добре. Тя осъзна, че току-що е одобрила смъртта му, и това я накара да седне в леглото.

Раздвижването й смути Оскар. Той скочи на перваза на прозореца и погледна към улицата. След миг започна да мяучи да го пусне навън, но Алекс не му обърна внимание. Спомни си думите на Лиз за смъртта на Елиот. Бе лудост да вярва, че не е било нещастен случай. Вярно, нямаше почти никаква вероятност да се е самоубил, още повече че двамата с Лиз се бяха готвили да избягат, но чак пък убийство? И госпожа Елиот в ролята на убийцата? Още по-малко вероятно. Но колко по-малко? Случайна смърт от токов удар или убийство, извършено от съпругата? Алекс разсеяно започна да сравнява различните вероятности, после се отказа. Нямаше значение какви са статистическите вероятности. Едната възможност изискваше сляпа съдба, обикновено съвпадение, другата — сляпа омраза. Човек трябваше да повярва, че госпожа Елиот е способна на убийство. Пък и във всеки случай, даже да беше способна, как би могла да го извърши? Как би могла да инсценира токов удар? Трябва да опреш пистолет в главата на жертвата, да я накараш да стисне кабела, да пуснеш електричеството…

Високото мяукане на Оскар я откъсна от мислите й. Алекс стана и си облече един дебел пуловер.

— Какво има, господин Котак?

Тя го вдигна, отвори прозореца и го остави да излезе на противопожарната стълба. Оскар обичаше да се разхожда по нея. Това бе единственото котешко нещо, което правеше. Иначе се държеше много общително, добродушно като куче. Обожаваше водата и дори въртеше опашка, макар и по странен котешки начин. И като че ли само през летните нощи си спомняше за житейската си роля. Тогава часове наред седеше на противопожарната стълба и просто съзерцаваше луната.

— Или пък да я упоиш — гласно си каза Алекс. — Да я упоиш и после да я убиеш с ток.

Хората се самоубиваха така, разбира се. Свързваха се с електрическата мрежа и включваха брояч. После изпиваха сънотворно. Един час приятна дрямка и броячът се задействаше. Тя притисна чело към стъклото. Може би Елиот беше постъпил точно така, навярно от страх, че нещо за парите ще излезе наяве. Може би се бе самоубил и за да го скрие, жена му беше инсценирала нещастен случай…

Във вторник сутринта откри на бюрото си бележка от Рандъл Уайт — първият признак от доста време насам, че изобщо знае за съществуването й. Питаше я дали би могла да иде при него към девет и половина. Тя си направи кафе, провери електронната си поща, после отиде и почука на вратата на кабинета му.

Той седеше зад бюрото си, върху което се издигаше купчина документи. Този малък хаос беше толкова необичаен за него, че Алекс не успя да се овладее и зяпна.