Патрик Линч - Застрахователи

Епископалната черква бе ниска сграда в староанглийски стил с каменна облицовка, сводести прозорци с витражи и малък остър оловен купол. Автомобилът на Уайт се вля в процесията от тъмни седани, които търпеливо маневрираха, за да оставят пътниците си и да се оттеглят на дискретно разстояние. Най-после спряха зад частна линейка, от която внимателно свалиха възрастна жена на инвалидна количка. Алекс не знаеше нищо за семейството на Майкъл Елиот, а церемонията очевидно беше семейна. Присъствието на други от „Провидънс Лайф“ я караше да се чувства малко по-спокойна, но пък те бяха много по-високопоставени от нея. И познаваха Майкъл Елиот от години. Изненадата на Мел Хартман, а и на целия отдел, бе разбираема. Като че ли я допускаха в по-висш кръг, отколкото предполагаше длъжността й. Нямаше да е толкова напрегната, ако знаеше причината за това.

На входа на черквата двама безупречно облечени мъже записваха имената на присъстващите и им раздаваха листове със службата. Носеха еднакви черни палта с кадифени яки и обточени с дантела черни ленти на ръцете. Алекс се стъписа, когато се оказа, че трябва да влезе вътре сама, защото Рандъл Уайт спря да размени няколко думи със старицата на инвалидната количка. Тя му се усмихна и се ръкува с него. Явно го познаваше добре. Алекс се запита дали не е майката на Майкъл Елиот.

Покритият с венци ковчег лежеше пред олтара. Звучеше тиха музика на орган. Алекс спря за миг в началото на пътеката и потърси с поглед свободно място. Бяха заети почти всички други пейки, освен трите предни реда. Няколко глави се обърнаха към нея. Сигурно се чудеха коя е — млада жена, непридружавана от съпруг или родител. Повечето навярно знаеха, че не е член на семейството. Алекс погледна назад към вратата с надеждата, че Рандъл Уайт ще я настигне, но от него нямаше и следа. Може би говореше с приятелите и роднините на Елиот и им изказваше съболезнованията си. Далеч наляво зърна Ед Бъргън, притиснат до една колона от някакъв висок среброкос мъж с бастун. Бъргън мрачно й се усмихна. Явно му се искаше всичко вече да е свършило. Не се виждаше нито Лиз Фостър, нито някой друг от финансовия отдел.

Алекс бързо мина по пътеката към третия ред. Токчетата на обувките й високо тракаха по мраморния под. Струваше й се, че всички я наблюдават. Дали бяха чували за любовната връзка на Елиот? Много вероятно. В директорския борд на „Провидънс Лайф“ определено знаеха за това, даже да не се досещаха коя е „другата жена“. А и Маргарет Елиот: дали наистина не бе подозирала нищо? Или просто си беше мълчала? Богатата част на Ийст Сайд бе съвсем малък свят. В момента половината от присъстващите навярно се питаха дали тази двайсет и няколко годишна блондинка на пътеката не е тайната любовница на Майкъл Елиот, дошла да изрази последна почит към него.

Видя белите картички с надпис „Запазено“ и ужасно се притесни. Чувстваше, че лицето й се изчервява. Никой не седеше на първите три реда, защото бяха предвидени за семейството, разбира се. Нямаше друг избор, освен да се върне. Грешката й — или щеше да изглежда като дързост? — щеше да стане явна за всеки. Но в този момент чу, че вратите отново се отвориха, и членовете на семейството тръгнаха по пътеката към нея: скрила лицето си под воал, вдовицата държеше под ръка висок млад мъж — може би сина си. Рандъл Уайт буташе инвалидната количка на старицата. Отзад вървеше мрачна двойка на средна възраст. Следваха ги останалите от ръководството на „Провидънс Лайф“ — Ричард Гьобърт с жена си Ива, Нютън Брейди, Уолтър Нойман, Ралф Маккормик и другите. Алекс се почувства хваната в капан. Върна се назад и продължи да търси от пейка на пейка, но като че ли никой не бързаше да й направи място.

„Смяташ ли, че госпожа Елиот е убила съпруга си?“

Въпросът проблесна в ума й внезапно. Тя инстинктивно се обърна, само за да открие, че вдовицата е впила поглед в нея. Под воала Алекс зърна бледото й фино лице, красивите й зелени очи — очи, които се присвиха за миг, сякаш съзрели нещо, което не искат да виждат. И изведнъж разбра, че госпожа Елиот е чувала слуховете, че знае за „другата“ и че също като всички останали се чуди коя е. И замръзна.

„Ти не я познаваш, Алекс. Искала е да си отмъсти.“

А после госпожа Елиот изчезна сред другите хора на предните пейки. До Алекс се изправи брадат мъж и й направи място. Тя тихо му благодари, сведе глава и не вдигна поглед до началото на службата.

За специалист по човешката смъртност Алекс знаеше изненадващо малко за траурните церемонии. Погребението на Майкъл Елиот беше второто, на което присъстваше след кремирането на дядо й преди седем години. В детството и юношеството й бяха умирали и други нейни роднини, но никой не бе настоявал да ходи на службите. Майка й редовно посещаваше местната презвитерианска черква и я насърчаваше да следва примера й. Но когато ставаше дума за погребение, ентусиазмът й към християнските ритуали я напускаше. Смяташе, че всичко това е чиста формалност, нещо, което едно дете не може да разбере и оцени. Алекс не мислеше, че по този начин изразява неуважение към скъпите покойници, нито че по някакъв начин предава майка си. И винаги си оставаше вкъщи.