Патрик Линч - Застрахователи

— Да — съгласи се той. — И с прекрасен текст. — Уайт погледна останките от стар букет до един каменен кръст. — „Във всичко наоколо откривам промяна и тлен.“ Знаеш ли, че авторът на тези думи внезапно умрял същата нощ, в която ги написал?

— Не — призна Алекс. — Много… необичайно.

Уайт се усмихна.

— Помислих си, че ще кажеш „невероятно“.

— Ами да, наистина е невероятно.

— Чудя се дали в известен смисъл не е предвидил смъртта си. Смяташ ли, че е възможно? Навярно е написал „Бързо се спуска нощта“, защото е знаел, че за него това е самата истина.

Той замълча и потъна в размисъл. Известно време вървяха, без да разговарят.

— Знаеш ли как се казва? — попита Алекс.

— Не. Бил е енорийски свещеник. Някъде в Англия.

— Не — каза тя. — Имах предвид човека, който седеше до мен. Онзи пред нас.

— А, този ли. — Уайт се намръщи и отново извърна очи. — Не ти ли се представи?

— Не. Всъщност нямаше възможност.

— Не мога да ти помогна. Никога не съм го виждал.

От няколко години в „Суон Пойнт“ бе прието да поставят във всеки семеен парцел по една монументална гранитна плоча. Дебела десет сантиметра, грубо изсечена, с големи старомодни букви. Отделните гробове бяха подредени около нея, с подобни, но по-малки плочи. Почти не се забелязваха дълги надписи. Нямаше биографии, нито цитати от Светото писание, рядко можеше да се срещне дори „В памет на…“ или „На скъпия ни…“. Повечето надгробни камъни се ограничаваха с имената и датите, сякаш за да запазят правото на уединение на мъртвите. Алекс си помисли, че „Суон Пойнт“ всъщност изобщо е царство на уединението. Или може би на хората в Роуд Айланд просто така им харесваше? Навярно да си обикновен и независим отчасти означаваше да си гледаш работата и да очакваш другите да правят същото.

Родът Елиот заемаше доста голямо пространство в северния край на гробището близо до няколко по-стари гроба от деветнайсети век, над някои от които се издигаха малки обелиски. От двете страни на ямата върху дървени рамки бяха поставени венци. Парчета тъмнозелен плат скриваха изкопаната пръст. Докато чакаше да свалят ковчега от катафалката, Алекс преброи седем други гроба на членове на семейството, датиращи от поколения в миналото. До този момент нямаше представа, че родът Елиот произхожда от Роуд Айланд. Но пък беше логично: основният поддръжник на Майкъл Елиот в „Провидънс Лайф“ бе Ричард Гьобърт. А Гьобъртови живееха в Провидънс от векове — чак от дните на търговията с роби, когато бяха натрупани голяма част от богатствата в щата.

Събраха се около гроба и свещеникът прочете погребалните молитви. И точно когато спускаха ковчега, Алекс осъзна иронията. Майкъл Елиот бе мечтал да се избави от всичко това. Да изчезне, без да се обръща назад. А ето че накрая се озоваваше тук, обратно при семейството си, при своя град и колегите си, заобиколен от същите хора, от които се беше опитал да избяга. И щеше да остане тук завинаги.

Тя потръпна и извърна очи. Погледът на Маргарет Елиот отново срещна нейния. Стори й се, че през потрепващите гънки на воала вижда едва забележима следа от нещо като предизвикателство. Или триумф?

Алекс чу, че телефонът звъни, и взе на бегом последните няколко стъпала. Оскар, който седеше пред вратата, стъписано я изгледа и се хвърли нагоре по стълбата в единия ъгъл на площадката. Тя отключи и грабна слушалката.

— Ало?

Мълчание, последвано от дълбоко и треперливо поемане на дъх.

— Ало? Кой е?

Разнесе се сподавено изхлипване.

— Аз съм. Рано се прибираш. Мислех си, че ще се върнеш в службата.

Гласът на Лиз беше разстроен, колеблив. Сигурно заради погребението. Алекс се опита да я ободри.

— Рандъл ми позволи да се прибера. Нали разбираш, нещо като знак на почит.

— Наистина ли? Много мило от негова страна.

— Да, и аз така си помислих. — Тя седна на дивана. — Затова се прибирам в пет. Ти… ти как си, Лиз?

— Трябваше да дойда. Не биваше да оставам тук.

— О, Лиз!

— Трябваше да дойда и да се сбогувам. Трябваше. Просто…

— Лиз, Лиз, стига. Не се самоизмъчвай. Това няма значение. Беше само… церемония. И толкова. Формалност.

— Страхувах се, че няма да мога да се овладея. Страхувах се, че ще се разстроя и ще се издам. А не исках — не заради себе си, заради Майкъл. Защото държеше всичко да…

„Да остане в тайна.“ Това ли искаше да каже Лиз? След всичко, което се бе случило, тя оставаше негова вярна секретарка. Но пък какво можеше да е крил от нея Елиот? На първо място десетте милиона долара или как се е сдобил с тях.