Патрик Линч - Застрахователи

В десет и половина най-после забеляза стрелките на големия часовник и осъзна, че е седяла, без да помръдне, цели три часа. Бе гладна, ала при вида на храната, която снабдителите бяха оставили в кухнята, й се повдигна. Направи си сандвич с пушена сьомга и ръжен хляб, но го хвърли в мивката, като бършеше сълзите си. Повдигна глава и погледна към отражението си в тъмния прозорец.

— Бог да ми е на помощ — каза тя.

После извади от шкафа бутилка скоч и се качи на горния етаж в студеното празно легло.

Събуди я телефонът. Маргарет сънено примижа към часовника и с изненада видя, че е почти десет сутринта. Беше се успала. Пресегна се да побутне Майкъл и сепнато осъзна, че него вече го няма и никога повече няма да го има. Силно стисна клепачи, за да пропъди образа на замръзналата пръст, с която зариваха ямата, после протегна ръка към слушалката.

— Ало?

Никой. Забеляза полупразната бутилка скоч и строшената рамка от снимка на дъсчения под. Внезапна болка стегна челото й.

— Ало?

— Госпожа… госпожа Елиот ли е?

Женски глас. Смътно познат.

— Да, кой е?

— Не ме познавате. Не ме познавате. А и… а и това няма значение.

— О?

Тя отвори вратичката на нощното шкафче и опипом потърси шишенцето тиленол, после с раздразнение видя, че в гарафата няма вода.

— Важното е… причината, поради която се обаждам, е, че имам информация.

— Информация ли?

Последва продължително мълчание.

— За съпруга ви — каза гласът.

Маргарет сбърчи вежди и издърпа някакъв косъм от устата си.

— Каква?

— Казах, че…

— Чух какво казахте. За каква информация става дума? — От очите й бликнаха сълзи. — Съпругът ми…

— Мъртъв е. Да… Зная.

Гласът като че ли се поколеба. После продължи по-уверено:

— Имам информация за финансите му.

Маргарет слушаше със затворени очи и се мъчеше да разбере какво става.

— Известно ли ви е, че съпругът ви е оставил значително състояние? — попита непознатата.

Звучеше така, като че ли чете предварително написан текст.

— Кой се обажда? Ако не ми кажете коя сте, ще затворя телефона.

— Знаете ли, че е оставил повече от десет милиона долара?

Слънцето се показа иззад облаците. По пода бяха пръснати парченца стъкло.

— Какво… — Бе загубила дар слово. Накрая успя да промълви: — За какво говорите?

— Не знаехте ли?

— Не… не, не, не знаех. Кой се обажда?

— Повече от десет милиона долара… — Последва треперливо поемане на дъх. — В швейцарска банка.

Маргарет поклати глава. Не можеше да повярва. В гърлото й се надигна гняв.

— Вие сте луда! Вие сте… вие сте болна. Съпругът ми работеше в „Провидънс Лайф“. Получаваше… хм, това не е ваша работа. Но не беше милионер.

— Получавал е малко над сто и двайсет хиляди долара годишно — отвърна гласът.

Маргарет стисна слушалката още по-здраво. През последната фискална година Майкъл бе получил 123 хиляди долара.

— Откъде… Коя сте вие? Трябва да ми кажете.

— Разбира се, миналата година парите му — истинските му пари, онези в Швейцария — донесоха лихва от около четиристотин бона.

Тя се отпусна върху възглавниците.

— Да не сте… да не сте от данъчната служба?

Отговори й нервен смях. Това вече бе прекалено. Маргарет скочи от леглото, без да обръща внимание на стъклата по пода.

— Какво? — с отмъстителни нотки попита гласът. — Уплашихте се, че може да изгубите безценната си къща ли? Не, не съм от данъчните. Аз съм… да речем, че бях приятелка на Майкъл. Добра приятелка.

Тя отиде до прозореца. Мъчеше се да се сети коя би могла да е тази жена. Остра болка в левия крак я накара да погледне надолу. По пода имаше кървава следа.

— Няма значение — продължи непознатата. — Както казах, не е важно коя съм. Важното е какво знам.

— Какво… какво знаете?

— Знам къде са парите.

Маргарет се разсмя. Всичко това й се струваше безумно.

— Стига, Маргарет — рече гласът. — Не си изпускай нервите. Овладей се. Казвам ти, че знам къде са парите. Твоите пари.

— Моите… Не съм… не съм сигурна, че…

— Просто ме изслушай. — Не гняв, само нетърпение, страх. — Майкъл имаше десет милиона долара в швейцарска банка. Сега е мъртъв. По закон парите са твои.

— Не разбирам за какво говорите.

— Точно затова ти се обаждам. Имам телефонните номера, номера на сметката, всички документи — информацията, която ще ти даде достъп до законно полагащото ти се наследство.

— Защо? Защо го правите? Защо ми го казвате?

— Съвсем просто е — вече почти предизвикателно отвърна гласът. Отново треперливо поемане на дъх, може би дръпване от цигара. — Искам половината.