Патрик Линч - Застрахователи

Маргарет вдигна очи към сивата утрин. Кракът й пареше, но тя дори не поглеждаше надолу, за да види къде се е порязала.

— Аз не мога да взема парите, защото не съм му съпруга — каза непознатата. — Всичко се полага на теб. Разбираш ли ме?

— Да… да.

— Добре. Сега ме изслушай. Ето сделката. Аз ти давам информацията, ти ми даваш половината. Половината.

— Боже мой!

Тя притисна уста с треперещите си пръсти. Гласът безмилостно продължи:

— Двете с теб си поделяхме Майкъл. И сега… — наистина бе цигара, можеше да чуе допира на устни до филтъра, — сега ще си поделим парите му. Така ще е честно.

— Поделяли сме си Майкъл!

— Къщата остава за теб, нали? — Все едно че беше бръкнала в жива рана. — Също и пенсията, и застраховката му. Но не забравяй, без мен, без моята информация не можеш да получиш нищо друго.

— Какво искате да кажете с това, че сме си поделяли Майкъл?

Внезапно я осени и тя отново седна на леглото. Спомни си младата жена на погребението.

— Господи, това сте били вие, нали? На погребението. Вие бяхте на неговото…

— Не бях на погребението. Да не мислиш, че бих могла да стоя при вас, лицемери такива? Но не се безпокой. Знам как да се сбогувам с него.

От очите на Маргарет Елиот се стичаха сълзи.

— Боже мой, как можете да… та ние едва го погребахме и вие… вие се опитвате да вземете парите му.

— Те са също толкова мои, колкото и твои, Маргарет. Дори повече мои. Двамата с него щяхме да ги използваме заедно. Ако беше останал жив, ти нямаше да видиш нито стотинка от тях.

— Това е лъжа! — изхлипа Маргарет.

— Канеше се да те напусне. Не изпитваше нищо към теб. Щеше да си тръгне в деня, в който умря.

— Лъжете — безизразно рече тя.

— Мога да го докажа. Имам…

Но Маргарет не искаше да знае какво има тази жена. Яростта и болката се развихриха като буря в главата й. Затръшна слушалката толкова силно, че един от ноктите й се счупи.

За шеф на компания, който правеше икономии от всичко, Том Хейман прояви изключителна щедрост с времето си. В понеделник сутрин Алекс пристигна в „Прайм Нъмбър“ и за двата дни, през които остана там, той не я остави сама за повече от час. Първо я покани в кабинета си на кафе в стиропорена чашка и „малка раздумка“. Петдесетинагодишният Хейман беше дребен мъж и изглежда, прекарваше доста време в спортната зала. Разделената му на път светлокестенява коса му придаваше невинен вид, но очите му, под които висяха тежки торбички, далеч не бяха толкова добродушни. Именно очите му приковаваха вниманието на Алекс по време на неловкия им разговор. Светлосиви или светлосини, те като че ли бяха осветени отзад и шареха навсякъде. Докато я разпитваше, той се усмихваше и въртеше глава, но очите му оставаха сериозни и постоянно я пронизваха, сякаш изсмукваха от нея информация, която по-късно щеше да анализира. Алекс не успя да се сдържи и потръпна.

— Студено ли ви е?

— Не, няма нищо — отвърна тя.

— Тук държим доста хладно. Никога не става повече от осемнайсет градуса. Заради електрониката, която използваме. Жените имат навика прекалено да затоплят помещенията. А когато стане топло, им се доспива. И тогава започват да допускат грешки.

Алекс погледна чашата си. Върху стиропора бяха отпечатани кървавочервени букви: „Прайм Нъмбър Куолити Каунтс“.

— Не сте тук за това, нали? — попита Хейман.

— Не, не — вдигна очи тя. — Господин Уайт просто смята, че за мен ще е от полза да се запозная с начините за събиране на данни в „Провидънс Лайф“.

Хейман присви зловещите си очи.

— Да се запознаете ли?

— Да. Иска да видя точно как въвеждате информацията от молбите и исковете в база данните на компанията.

— Разбирам.

Той я изгледа за миг, после запремигва и силно разтърка ръце. Очевидно и на него му бе студено.

— Ами тогава ще ви покажа как работим.

„Прайм Нъмбър“ се намираше в дъното на сляпа улица в западен Уоруик, на десетина километра от центъра на Провидънс, мрачен квартал с предприятия от леката промишленост и складове, много от които все още очакваха наематели — свидетелство за вярата на града, или поне на кмета Монтанели, в бляскавото му техническо бъдеще. Компанията заемаше един етаж, натъпкан с евтини наглед бюра и разделен с ниски паравани от зебло. Нямаше къде да се усамоти човек. Всеки можеше да вижда всичко. Алекс предположи, че по този начин пречат на служителите си да разговарят помежду си. Премигваха монитори. Докато Хейман я развеждаше, един-двама души вдигнаха глава да я погледнат, но не за дълго. Тракането на клавишите напомняше на монотонен дъжд.