Патрик Линч - Застрахователи

— Работа ли търсите? — откъсна я от мислите й приятелски глас.

Тя се обърна, погледна съседката си и се усмихна. Жената държеше в лявата си ръка малък пластмасов нож за отваряне на писма.

— А, не. Работя в „Провидънс Лайф“. В статистическия отдел. Просто дойдох да видя откъде идват всички тези числа.

Жената се наведе към нея и й протегна ръка.

— Робърта — с широка усмивка каза тя. Един от зъбите от лявата страна на устата й липсваше.

Алекс се ръкува.

— За пръв път осъзнавам какъв огромен труд е това — да вкараш цялата тази информация в системата, искам да кажа. На колко време имате право да почивате?

— На два-три часа. Има жени, които издържат много по-дълго.

Робърта разпечата нов плик, извади формуляра и остави плика върху спретната купчина също такива пликове — същите еднакви пликове, раздавани с хиляди на всички клиенти на фирмата, но Алекс за пръв път ги бе видяла едва преди месец и половина, когато подаде молба за здравна осигуровка. Тогава си помисли само колко лош вкус имат, когато ги оближеш. Сега видът на купчините върху всяко бюро й напомни за промишлените мащаби на дейността на компанията и за това колко еднообразна и нископлатена е тази работа.

Робърта проследи погледа й.

— Фирмени са — каза тя и повдигна белия пластмасов нож. — Много ни помагат.

— Забелязах, че всички събирате пликовете. Рециклирате ли ги?

— Хейман адски си пада по рециклирането. Това е първото нещо, което трябва да научиш, щом постъпиш на работа тук. Два пъти дневно минават с количката да ги прибират.

Маргарет Елиот седеше до кухненския прозорец и слушаше как телефонът в другия край на линията звъни. Предишната вечер пак бе валяло и клоните на високите ели в двора се превиваха под снежните си шапки. Преди години Питър и Том вече щяха да са навън, да се замерят със снежни топки и да правят снежен човек или да теглят шейните си нагоре към Блакстоун Парк. Представяше си зачервените им лица и смъкнатите ниско на челата им вълнени шапки.

Но всичко това беше минало. Днес по снежната покривка нямаше нито следа, също като на гробището, чисто бяла пелена, хвърлена връз време и място, което вече никой не използва.

Телефонът звънеше ли звънеше, ала никой не отговаряше. Маргарет бавно остави слушалката и притисна чело към леденото стъкло.

Иззвъняването на входа я накара да скочи. Тя погледна часовника на камината и си спомни, че очаква гост. Предния ден й бе телефонирал старият приятел на Майкъл от колежа Харолд Тейт. Попита я как е, като че ли можеше да й помогне с нещо. Съжалявал, че нямал възможност да си поговорят повече на погребението. Обаждането му я изненада. Не се бяха виждали от много време. Дните, в които често им гостуваше за вечеря, отдавна бяха минали и тя дори почти не познаваше Сюзи, новата му жена. Но после си спомни, че Харолд беше позвънил преди Коледа, само около седмица преди смъртта на съпруга й. Винаги го бе харесвала, отчасти защото също като нея, той помнеше младия Майкъл Елиот, съвсем различен от затворения, мълчалив човек, в който се беше превърнал.

Той изглеждаше притеснен. Навярно просто се дължеше на студа, но с прегърбените си рамене и сключени отпред ръце, той оставяше впечатлението, че по-скоро е дошъл по задължение. Жена му я нямаше, но пък тя не беше дошла и на погребението. За миг Маргарет си помисли, че Тейт има семейни проблеми.

— Щях да дойда по-рано — каза той, когато влезе в коридора и изтръска обувките си от снега, — но не исках да се натрапвам. Ето, донесох ти…

И й подаде бутилка, увита в синя хартия.

— О, Харолд, не трябваше. Много мило…

— Това е шери. Фино. Спомням си, че…

— О, да. И все още…

Тя разви голямото кафяво шише и се престори, че чете етикета. Жестът й се струваше необикновен, почти странен — да донесеш алкохол на съвсем наскоро овдовяла жена. Може би се предполагаше, че трябва да удави мъката си в алкохол?

— „Гонзалес Биас“ 5 5 Сухо светло испанско шери. — Б.пр. — рече Маргарет. — Много… наистина много мило от твоя страна, Харолд. Дай си палтото.

Тейт като че ли се поотпусна и се съблече с много пъшкане и сумтене. С набръчканото си лице и късо подстригана брада той приличаше на човек, току-що слязъл от рибарски кораб. Само хлътналите му очи, очи, които никога не оставаха неподвижни, загатваха за по-сложния, по-чувствителен човек зад тях.

След няколко минути двамата вече седяха в дневната и пиеха кафе от най-хубавите й чаши от костен порцелан. Облаците навън започваха да се разкъсват. Блясъкът на снега караше стаята да изглежда мрачна.