Патрик Линч - Застрахователи

Той нервно прокара пръсти по челото си.

— Маргарет, аз… аз наистина…

— Моля те, Харолд, не ме мисли за глупачка само защото Майкъл се отнасяше така с мен. Кажи ми.

Тейт въздъхна.

— Не зная — въздъхна Тейт. — Но Майкъл наистина спомена за промяна в живота си. Имало е… поне ми се струва, че е имало някоя, Маргарет. Но не знам коя е.

Вдовицата затвори очи за миг, после си наложи да вдигне клепачи.

— Едва ли е било нещо сериозно. Не че го оправдавам, но смятам, че не е бил влюбен или нещо подобно. Поне с такова впечатление останах.

Внезапно Маргарет скочи и се обърна с гръб към него. Бе подозирала, разбира се! Измъчваха я съмнения — закъсненията му в службата, ароматът на парфюм от дрехите му. Навярно дори очакваше да си намери друга жена. Той все още беше привлекателен. Но до този момент не бе сигурна.

Тейт за миг си помисли, че Маргарет ще излезе, но после осъзна, че просто не иска да види сълзите й, и изпита съчувствие към нея. В цялата тази ужасна история най-тежкото бреме се падаше на Маргарет: да скърби за неверен съпруг, да не може да излее гнева си заради изневярата му. Той се изправи и се приближи до нея.

— Виж, Маргарет — леко постави ръка на рамото й Харолд. — Ти не знаеш всичко. Когато го видях, Майкъл беше под ужасно напрежение. Невероятно. При такива обстоятелства хората понякога вършат… безумни неща.

Тя дълбоко си пое дъх и се обърна към него. Притискаше кърпичка към очите си.

— Какви обстоятелства?

— Не бях сигурен дали да ти кажа. Виждаш ли, миналия декември той научи нещо много лошо. За бъдещето си, за здравето си.

Маргарет бавно седна. Отново дълбоко си пое дъх и се опита да се успокои. Тейт се настани до нея.

— Подложи се на… генетично изследване. Не зная защо. Може просто да е бил любопитен. Но резултатът беше позитивен за заболяване, наречено хорея на Хънтингтън. Чувала ли си за нея?

Тя поклати глава.

— Това е страшно нещо, Маргарет. Наследствена болест на централната нервна система. Обикновено се развива в зряла възраст, най-често между трийсет и петдесет години. Симптомите постепенно се задълбочават и са… необратими.

Маргарет премигна. Това бе ново за нея.

— Какви са симптомите, Харолд?

— Първо леки неволни мускулни движения, препъване, тромавост. После отделни бели петна в паметта, резки промени на настроението…

Тя мъчително преглътна.

— И след това?

— Храненето и речта все повече се затрудняват. Често се случва задавяне с храна и сериозно отслабване. Психическите отклонения варират. Депресия. Безсъние. При някои се наблюдава страшен апетит. Включително сексуален. С напредването на болестта… Маргарет, трябва ли да…

— Да, Харолд.

Тейт си пое дъх.

— С напредването на болестта се налагат постоянни грижи за пациента. Той постепенно загубва способност да контролира мускулите си. Често се задълбочават и психическите проблеми. Накрая умира.

Маргарет заби поглед в скута си. Светът пред нея сякаш пропадаше и се превръщаше в черна бездна. Тя поклати глава.

— И Майкъл е разбрал, че ще се разболее от това, така ли?

— Да. Беше само въпрос на време. Може би двайсет години, но най-вероятно четири-пет.

Маргарет стоеше неподвижно. Не можеше да повярва и в същото време не виждаше защо Тейт ще я лъже. Струваше й се невъобразимо, че съпругът й е научил за такова нещастие и не е споделил с нея — че изобщо е успял да го скрие от нея. Нима наистина се бяха отчуждили толкова много?

— Разбира се, само едно изследване никога не е категорично доказателство — прибави той. — Майкъл се подложи на второ, но се боя, че… не доживя да види резултатите.

— А ти?

Тейт поклати глава.

— Имаш предвид резултатите от второто изследване ли? Не. Не съм ги виждал. Дори… дори не съм сигурен къде са му го направили. Просто искаше да си поговорим за това, тъй като сме стари приятели и аз поназнайвам нещо от… биология.

Маргарет бавно кимна.

— Разбирам.

Той мрачно се усмихна.

— Сега виждаш защо човек се забравя при такива обстоятелства, нали? Искам да кажа, когато над главата му е надвиснало такова нещо, човек най-малкото е склонен към егоизъм. А и освен това, Маргарет, самолетният билет не доказва нищо. Навярно е било само прищявка, паническа реакция, нежелание да приеме истината. Може дори да е имал намерение да те вземе със себе си. Идвало ли ти е наум?

Тя дълго не отговори. В стаята цареше пълна тишина и Тейт чуваше тиктакането на големия часовник в коридора, дори собственото си дишане. Чудеше се дали Маргарет изобщо осъзнава присъствието му.