Патрик Линч - Застрахователи

— Провидънс е малко градче — отвърна Алекс. Питаше се защо й разказва всичко това.

— Естествено. Но има още нещо. Става въпрос за манталитет.

Той се наведе напред и погледна нагоре към небето.

— Пак заваля — отбеляза Хейман и после замислено, но бавно, като че ли я предупреждаваше, прибави: — Всеки знае всичко.

Освен за Майкъл Елиот, с известно задоволство си каза Алекс. За Елиот и Лиз. Никой не знаеше за връзката им и за парите. Човек спокойно можеше да има тайни от фирмата. Най-после стигнаха до техния изход и завиха към центъра на Провидънс.

— Значи живееш в Ийст Сайд — вече по-бодро рече Хейман.

— Всъщност малко по на север, но можеш да ме хвърлиш до службата — отвърна тя. Не искаше да я изпраща до дома й. — Имам да свърша малко работа.

Той кимна.

— Естествено, естествено. Предполагам, че вие на седмия етаж бачкате здраво.

Алекс сви рамене. Не чак толкова, колкото той караше да работят служителките си.

— Е, не се оплаквам. Плащат ни добре.

Автомобилът зави по Уестминстър стрийт и спря пред входа на „Провидънс Лайф“. Тя едва сподави облекчената си въздишка, взе куфарчето си от задната седалка и каза:

— Благодаря, че ме докара.

Хейман се усмихваше, но очите му бяха абсолютно сериозни.

— Моля — отвърна той. — Но не е зле да помислиш за нова кола.

На следващата сутрин Уайт още с пристигането си я повика в кабинета си.

— Значи се върна при нас, а? — докато наливаше кафе, попита той.

Алекс сви рамене.

— Нали се разбрахме да остана там само два дни. Пък и честно казано, мисля, че няма какво повече да правя там. Том Хейман, изглежда, здраво дърпа юздите и не успях да открия никакви проблеми с компютрите. Тъй като всъщност ние използваме данните, предполагам, че проблемът най-вероятно е възникнал тук.

— Тук ли? — повтори Уайт. — Искаш да кажеш в централния архив?

— Ами… нашите системи са по-стари. Навярно си струва да поговорим с Ралф Маккормик. — Той повдигна вежди, сякаш идеята му се струваше необичайна. — Искам да кажа, като с шеф на „Информационни системи“. Може да знае какъв е проблемът.

Уайт отпи от кафето си.

— Не съм убеден… — Внимателно подбираше думите си. — Не съм убеден, че точно сега Ралф ще ни е от… от полза.

Уайт погледна компютърния екран, после се усмихна, протегна ръка, откъсна една от самозалепващите се бележки и я хвърли в кошчето.

— Ти не познаваш Ралф, нали, Алекс?

Тя поклати глава.

— Не.

— Мислех си… всъщност след вчерашния ни разговор си помислих, че е време да се запознаеш с хората, който ръководят тази компания. За петък вечер се планира малко събиране. Ще пийнем нещо и, надявам се, Ива Гьобърт ще ни даде по някой сандвич. — Той забеляза озадаченото й изражение. — Да, събирането е у Ричард Гьобърт. Защо не дойдеш? Доведи и Марк.

Когато се върна на бюрото си, Алекс се опита да се съсредоточи върху таблиците за здравното осигуряване, ала всички случили се напоследък събития я разсейваха. Първо Марк, сега тя. Като че ли допускаха и двамата във вътрешния кръг на „Провидънс Лайф“. Вярно, не се споменаваше за повишение. Но поканата за погребението, сега това събиране… как иначе можеше да си го обясни? Струваше й се, че й дават зелена светлина. Малко по-висока заплата нямаше да й се отрази зле. Поне щеше да си покаже главата на повърхността.

— Какво ти е толкова смешно?

Мел Хартман. Държеше стиропорена чашка и се облягаше на бюрото й.

— Моля?

— Усмихваше се. Знаеш, че не можеш да скриеш от мен личния си живот. Имам право да зная какво става.

— Нищо не става, Мел.

— Добре ли е дъртият?

— Кой?

— Рандъл Уайт. Държи се малко странно, не смяташ ли? Направи ли ти впечатление хаосът на бюрото му?

Алекс се ядоса.

— Той не е стар, Мел. И е в по-добра форма от теб.

Хартман престорено вдигна ръце.

— Добре, предавам се. Извинявай. Не знаех, че си толкова привързана към него.

— Какво означава това?

— Нищо. Той е много привързан към теб. Няма причина и ти да не му отвръщаш със същото.

Тя поклати глава. Не можеше да повярва на ушите си.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— О, я стига, Алекс. Ами новогодишното тържество?

Алекс усети, че се изчервява. Спомняше си само за Майкъл Елиот, устните му, притиснати към нейните, ръцете му, обгърнали тялото й. Тя вдигна очи към Хартман, който въртеше глава, пъхнал език в бузата си.

— Искаш да кажеш, че не си чула?

Алекс погледна компютърния екран. Сега Мел щеше да й каже нещо мръсно, нещо, което не искаше да знае. Той се наведе към нея и тя усети дъха му. Миришеше на кафе. Алекс се напрегна.