Патрик Линч - Застрахователи

Алекс пъхна ключа и го завъртя. Стартерът се прокашля, после млъкна.

— Хайде, сладурче.

Тя издърпа леко смукача и с опитно движение на крака напомпи бензин. С всяко завъртане на стартера фаровете започваха да мъждукат. Алекс отново опита. После пак.

— По дяволите!

В ледения сумрак и последната от колите на служителките в „Прайм Нъмбър“ напусна паркинга. Сега оставаше само автомобилът на Хейман: черен и лъснат като ковчег форд „Лексус“. В сградата все още светеше, но Хейман съвсем скоро щеше да излезе. Алекс потръпна при спомена за зловещите му прозрачни очи. В този момент на паркинга се появи микробус. Бяха хората от „Грийнфилд Рисайклинг“. Тя облекчено въздъхна и слезе от колата.

— Как сте? — попита мъжът, който се приближи към нея, насочил към колата й фенер.

Беше Реймънд, младият мъж, по когото бяха луди всички жени от „Прайм Нъмбър“. Беше висок и мускулест и носеше косата си вързана на мазна опашка.

— Не ще да запали — отвърна тя. — Имате ли кабели, за да запаля от вашия акумулатор?

— Не, за жалост. Сутринта партньорът ми Барни ги дал на заем и още не са ни ги върнали. — Той се огледа и видя „Лексус“-а. — Това там е колата на господин Хейман. Той сигурно има кабели.

Алекс кимна и отново се качи в автомобила си.

— Все пак ще опитам още веднъж.

Тя издърпа смукача докрай и напомпи с педал. Завъртя ключа. Нищо.

— Майната му!

Отново го завъртя. Двигателят се закашля, сякаш още малко и щеше да запали, после заглъхна. Разнесе се мирис на бензин. Алекс свали прозореца.

— Какъв е проблемът, Алекс?

Беше Хейман. Стоеше до вратата заедно с един човек от охраната и безцветните му устни бяха разтеглени във весела усмивка. Тя му се усмихна в отговор.

— Замръзнала е. Проклетата бракма не ще да запали.

— Задавили сте я, струва ми се — измърмори Реймънд. Младежът с отвращение гледаше старата кола.

— Сам казва, че нямал кабели — рече Хейман. — Аз също. Обаче с удоволствие ще те закарам.

Тойотата миришеше на нова кола. Макар „Провидънс Лайф“ да бяха единствените му клиенти, Хейман очевидно се справяше чудесно. Алекс се зачуди каква ли заплата си плаща. Насочиха се към междущатската магистрала и завиха на север. Осъзнала колко е уморена, тя се отпусна назад.

— Днес си побъбрихме с Нютън Брейди — неочаквано каза Хейман.

Алекс го погледна. Не го беше забелязала, но от този ъгъл ясно личеше, че носът му е бил чупен.

— Наистина ли?

— Да. Първо се обадих на Маккормик — нали знаеш, често поддържам връзка с централния архив — и си поприказвахме за туй-онуй. После споменах, че Уайт те е пратил при нас да ни понаглеждаш.

— Да ви „понаглеждам“ ли?

— Така е думата. Не, казах, че си тук, за да се „запознаеш“ с методите ни, нали така се изрази ти? — Хейман я стрелна с очи и отново насочи вниманието си към пътя. — Според него това било чудесно. Колкото по-интегрирана била фирмата, колкото повече знаел всеки отдел за работата в другите отдели, толкова по-добре било за „Провидънс Лайф“.

Алекс впери поглед напред.

— И аз мисля така.

Той плъзна ръце по волана. Разнесе се тих неприятен звук, като че ли дланите му бяха влажни.

— После ми се обади Брейди.

Алекс не отговори, просто го изчака да продължи.

— Трябва да му го е споменал Маккормик. Брейди ме попита какво точно правиш при нас. Искаше да знае защо те е пратил Уайт.

— Нали ти казах, че…

— Че искал да се запознаеш с методите ни. Да, да. Точно това обясних и на Нют. — Той я погледна и се усмихна. — Добре де, какво толкова. Просто ти разказвам.

Алекс сви рамене.

— За мен няма значение — прибави Хейман. — Просто ти разказвам.

Тя започна да брои изходите: петнайсет, четиринайсет, тринайсет. Нямаше голямо движение, но напредваха бавно, защото всички шофьори се страхуваха от поледицата. Спътникът й мълчеше. Двигателят на форда работеше толкова тихо, че Алекс чуваше как Хейман диша през носа си.

— Обаче е странно — след няколко минути подхвърли той. — Не мислиш ли?

— Не съм сигурна, че…

— Искам да кажа, че всеки знае всичко. Този направил това, онзи направил онова. Нали разбираш? Всеки държи всички в малкото си джобче.

— И какво каза Брейди? За това, че съм в „Прайм Нъмбър“.

— А, нищо. Но от мен да знаеш — директорите са най-гадни. — Той увеличи скоростта и мощният автомобил подскочи напред. — Това си е Провидънс. Не си тукашна, нали?

Алекс поклати глава.

— От Питсфилд съм.

— Янки значи. — Хейман се засмя. — Можеш ли да повярваш? Така ви викат местните от Роуд Айланд. Янки. Все едно сте чужденци. — Хейман се понамести на седалката. — Тук е така. Миналата седмица излязохме с жена ми на вечеря. Във вторник вечерта. На другия ден си приказвам с Брад Уитни — сигурно не го знаеш, главният редактор на „Нюпорт Пейпър“ — и той ме пита: „Как бяха спагетите с морски дарове снощи?“. — Хейман хвърли поглед към нея. — Знае какво съм вечерял! Добре де, предположих, че е бил в ресторанта, и се учудих, че не се е обадил. Оказа се, че там бил негов познат, който му казал. Разбираш ли?