Патрик Линч - Застрахователи

— Напълно те разбирам, Лиз. Точно това би желал и той… навярно. Имам предвид дискретността ти.

— И все пак трябваше да дойда, Алекс. Имах право да присъствам. Не по-малко от всеки друг. Дори повече.

— Разбира се — успокоително отвърна Алекс.

За миг се възцари мълчание. Не знаеше какво друго да каже.

— Как беше? — попита накрая Лиз. — Имаше ли много хора?

— Да, ужасно много.

— И всички са се престрували на опечалени. Представям си издължените им физиономии.

Ето я пак, онази внезапна озлобеност. Алекс съзнаваше, че това е защитна реакция, но нямаше представа как да се отнася към нея.

— И Рандъл Уайт беше, нали? — продължи Лиз.

— Да — потвърди Алекс и усети, че самата тя заема малко защитна позиция. — Беше.

— И Уолтър Нойман?

— Да.

— Разбира се. За нищо на света не биха пропуснали представлението. Всички мечтаят да заемат мястото на Ричард Гьобърт след пенсионирането му. Той обичаше Майкъл, затова всички се преструваха, че и те го харесват — Брейди, Нойман, Рандъл Уайт. Затова са били там. Но те не го обичаха, Алекс, изобщо не го обичаха. Уайт го мразеше.

— Мисля, че не си съвсем справедлива, Лиз. Искам да кажа, всички бяха там, цялото ръководство. В известен смисъл приличаше на служебно събиране. Струва ми се, че те…

— Майкъл мразеше фирмата. Искаше да напусне. И някой му попречи.

Алекс въздъхна.

— О, Лиз.

— Видя ли я?

— Коя?

— Маргарет. Коя друга?

— Да, мярнах я. Искам са кажа, че носеше воал. Не я видях отблизо…

— Смяташ ли, че може да го е направила?

Алекс се поколеба. Спомни си как я погледна вдовицата над отворения гроб и изпита лошо предчувствие. Но нищо повече.

— Не зная, Лиз. Мисля, че не.

— Тя плака ли?

— Лиз, не бях…

— Видя ли я да плаче? Не си, нали?

— Лиз, защо не…

— Нали?

— Не зная, Лиз! Седях много далече, зад нея. Не можех да я виждам.

Лиз замълча. След няколко секунди Алекс я чу тихо да плаче. Беше ужасно разстроена. И нищо чудно. Седеше затворена в пустото си жилище, вперила поглед в багажа на Майкъл Елиот, в грижливо събраните останки от мечтите за новия живот, който се бяха готвили да водят заедно. Бяха й отнели тези мечти. И най-ужасното бе, че никой не можеше да й каже защо.

— Виж, Лиз — рече Алекс. — Трябва да излезеш от вас. Не можеш само да… Слушай, защо не ми дойдеш на гости? Ще си направим вечеря, ще пийнем и ще погледаме телевизия. Тази вечер има хубав филм.

— Звучи ми чудесно. Но… хм, няма ли да излизаш с Марк?

Лиз пристигна след час. Алекс вече режеше зеленчуци, в дневната гърмеше Стиви Уондър. Вечеряха рано — пържено пиле — и за нула време пресушиха две бутилки шардоне, като повечето изпи Лиз. Беше се поуспокоила. Не плачеше, не изглеждаше озлобена. Само била много уморена, така каза.

Алекс се опитваше да я ободрява. Приказваха за Оскар, за кмета Монтанели и за тъпия зет на госпожа Конъли. Алекс не споменаваше за Майкъл Елиот, за смъртта му и за вдовицата му и дори успя да отклони разговора от десетте милиона. Лиз очевидно нямаше нищо против. Всъщност, що се отнасяше до нея, този въпрос като че ли изобщо беше приключен.

Скръбта дойде като изненада за Маргарет Елиот. Годините на досадно ежедневие бяха превърнали чувствата към съпруга й в мъглява зависимост, примесена с гняв към безразличието, което той не си даваше труд да крие. Трупа откри чистачката госпожа Рамирес, така че този удар й беше спестен и едва когато положиха Майкъл Елиот в земята, отгоре й се стовари цялото бреме на загубата. След погребението, след като приятелите и роднините си отидоха, след мрачното заминаване на Питър, по-малкия й син, тя остана сама в дневната, вперила поглед в стената, на която висяха две снимки: едната на Питър и Том, другата на цялото семейство на почивка на Флорида Кийс 3 3 Малки острови и рифове край Южна Флорида. — Б.пр. . Оттогава бяха минали само дванайсет години. Майкъл прегръщаше момчетата през раменете, а тя седеше на голям плетен стол със слънчеви очила в ръце. По загорелите им от слънцето крака бяха полепнали бели песъчинки. Този ден Майкъл заведе синовете си на риба. Върнаха се вонящи на бира. Питър носеше десеткилограмова риба тон, като че ли е сто и петдесет килограмова риба меч.

Веднага след службата Питър си замина за Ню Йорк. Том работеше в представителството на „Ситикорп“ 4 4 Американска банка. — Б.пр. в Лондон. Не беше пожелал да дойде. „Какъв смисъл има?“ — просто рече той, но Маргарет знаеше, че отношението му не се дължи на безразличие. И двамата я обвиняваха за разпадането на семейството им, за постепенното отчуждаване на Майкъл. На няколко пъти — такива неща обикновено се пазеха за Деня на благодарността и Коледа — й бяха казвали, че е студена и отчуждена. На нея обаче й се струваше, че вината е в Майкъл. Ако годините я бяха променили, причината беше той. Не можеше да разбере защо е охладнял към нея и децата. Всичко си вървеше нормално и изведнъж сдържаността и недоверието бяха започнали да растат като тумор. Снимката се забули в мъгла, когато от зелените й очи бликнаха сълзи. Какво се беше случило с тях?