Патрик Линч - Застрахователи

Навремето подозираше, че майка й всъщност се опитва да я предпази от нещо. Донякъде в резултат на това беше израснала с убеждението, че погребенията са загадъчни, мъчителни събития, страни от човешкото съществувание, които е най-добре да останат скрити. Тихата тържественост на погребението на дядо й искрено я изненада. И все пак сега, докато слушаше речта на Ричард Гьобърт — за „професионалната традиция, която Майкъл Елиот ценеше и поддържаше“ — не можеше да се избави напълно от чувството, че зад приказките за приятелство и изкупление, зад утешителните молитвени думи и химните се крие нещо по-мрачно и по-страшно от простия факт на смъртта.

Не бе имало погребална церемония за сержант Джон Тайнън, разбира се. Повече от двайсет години майка й отказваше да приеме мисълта, че той е мъртъв. За нея „изчезнал по време на операция“ означаваше само „изчезнал“, сякаш временно се намираше в неизвестност и всеки момент можеше да се появи. Никога не стигаше чак дотам, че да поставя допълнителни прибори на масата, но винаги държеше под възглавницата чистата пижама на мъжа си и от време на време я переше. Едни от първите спомени на Алекс бяха как й показва снимката на баща й в семейния албум и й разказва, че някой ден той ще се върне от война. Всеки път, щом в пресата се появеше съобщение за американци, забелязани в руски трудови лагери или виетнамски затвори, майка й изрязваше материала и триумфално го четеше на закуска — сякаш това категорично доказваше, че мъжът й и неговите другари са живи и че самолетът им не се е разбил зад вражеските линии през 1972 година. И дори когато Алекс повтаряше думите й пред чичовците и лелите си, пред учителите в училище, никой от тях не изразяваше несъгласие, нито оспорваше фактите. Всички я пазеха от истината, също както майка й я пазеше от погребенията. И Алекс бе израснала с очакването, че някой ден без предупреждение в дома им ще се появи непознат на име сержант Джон Тайнън и завинаги ще промени живота им. Понякога се чудеше дали фактът, че се е посветила на сигурните положения в математиката и на теорията на вероятностите, не се дължи на онази вечна неувереност в детството й.

Заедно с шестчленния хор изпяха „Стой до мен“ и „Небесният Йерусалим“. Шепнеха „амин“ след молитвите, произнасяни от младия свещеник, и четяха отговорите от раздадените им листове със службата. И докато мълвяха „Сега отпускаш Твоя раб, Владико“ от Лука, глава втора, шестима души вдигнаха ковчега на рамене и бавно го понесоха по пътеката към катафалката, която чакаше пред черквата. Докато минаваха покрай нея, Алекс ги наблюдаваше с периферното си зрение: водеха ги Уолтър Нойман и Нютън Брейди — физиономиите им бяха пример за достойнство пред лицето на тежката загуба. Каквото и да казваше Лиз Фостър, това беше трогателен жест на почит от страна на колегите на Майкъл Елиот. Спомни си думите на Рандъл Уайт отпреди няколко дни — че „Провидънс Лайф“ е част от обществото, а не само машина за правене на пари. За миг се почувства горда. „Провидънс Лайф“ наистина се различаваше от другите компании. Не само с дългата си история или дори с точността и сложността на анализите си. А с духа си. Когато завърши МТИ, тя бе готова да работи където и да е. Сега виждаше, че е имала късмет.

Следвана от траурното шествие, катафалката бавно потегли към семейния парцел на Елиот. От оловното небе се сипеха снежинки, дърветата бяха забулени в мъгла. Алекс се озова до Рандъл Уайт в края на процесията. Псалмите и молитвите, дори думите на Гьобърт бяха повдигнали духа и тук-там хората разговаряха колко хубава била службата или за красотата на природата.

— Извинявай, че те изоставих — каза Уайт. — Срещнах Грейс, лелята на Майкъл. Не съм я виждал от осем години, но тя не забравя никого. Невероятна жена. На деветдесет и една е, а умът й сече като бръснач.

Алекс се усмихна.

— Няма нищо, Рандъл — отвърна тя. Обикновено й бе неловко да използва малкото име на Уайт, но не и този път.

— Трябваше да седнеш отпред — каза той. — Имаше много място. Видях, че обикаляше по пътеката.

— Оправих се. Онзи човек ми направи място.

Алекс кимна към брадатия мъж, който вървеше на няколко крачки пред тях. Веднага привличаше вниманието, защото само той носеше бежово палто. Всички други бяха в тъмносиви или черни дрехи. Освен това само той бе с кафяви обувки. Уайт проследи погледа й и на лицето му се изписа неодобрение.

— И ми предложи кърпичката си — прибави Алекс. — Боя се, че заподсмърчах по време на „Стой до мен“. Много хубав псалм.