Патрик Линч - Застрахователи

Затвори шперплатовата врата и се върна при масата. Нямаше чекмеджета. После видя на пода до изтърбушения диван кашон. Отвори го и се усмихна. Лични документи. Сметки, банкови съобщения, информация за кредитни карти. Никакви самолетни билети. Захапа фенерчето в уста и седна на дивана. За двайсет минути прегледа последните четири месеца от живота на Алекс. Все старата история на човек, който със зъби и нокти се бори за оцеляване. По Коледа се беше охарчила за няколко подаръка, но иначе си стягаше кесията. Върна документите на място. Ако нямаше нищо друго, Алекс Тайнън не знаеше за парите.

Плъзна лъча по стените, докато освети стъкло в сребърна рамка. Остави кашона на пода и се изправи, за да хвърли един поглед. Скрин от около 1970-а година. Евтиният лак се лющеше от талашита. Отгоре имаше три снимки в рамки. Черно-бяла фотография на младеж в униформа. Самата Тайнън с възрастна жена, навярно майка й. Не си приличаха особено много. Тайнън имаше чертите на баща си, ако това бе мъжът в униформата. На последната снимка ухиленият до уши Ферули вкарваше кош на баскетболно игрище.

Отвори най-горното чекмедже. Тениски, от които се носеше мирис на чисто. Следващото: пуловери, цял куп дебели пуловери. Сигурно компенсираха лошото отопление. Най-долното: бельо. Семпло, памучно. И доста старо, дори разнищено между краката. Сложи си ръкавица, зарови пръсти вътре, хвана няколко чифта бикини и ги поднесе към носа си. Аромат на лимонов сапун. Зърна отражението си в огледалото: червендалесто сипаничаво лице, проницателни очи. Остана неподвижен за миг, после върна бельото в чекмеджето. Според думите на Грант, Елиот не би си скъпил парите. Дантели, коприна, сатен. Червено и черно. Но пък може да харесваше и момиченца — за разнообразие. Отново си сложи ръкавицата и взе снимката на Алекс с майка й. Госпожица Тайнън може и да се преструваше на самата невинност с тази нейна прическа в стил Миа Фароу и големите си сиви очи.

Марк настоя да плати сметката. Когато вадеше кредитната си карта, изпусна на масата няколко листчета. На едно от тях Алекс видя дълъг списък четирибуквени думи, написани с черна писалка. Докато ги събираше и ги пъхаше обратно в портфейла си, Марк забеляза изражението й.

— Какво?

— Тези думи. Кръстословици ли съставяш?

Лицето му стана тъмночервено.

Алекс толкова се изненада, че незабавно съжали за думите си. Тя махна с ръка и нервно се засмя.

— Не, не. Не е моя работа.

Марк извади листчето и го остави върху покривката.

— Виж, аз… Малко ме е срам. Нют каза… — Той дълбоко си пое дъх и отново седна на стола си. — Нют каза, че трябвало да имам парола за достъп до някои данни от централния архив. Нали знаеш, че има информация, до която, хм…

— Обикновените служители?

— До която обикновените служители нямат право на достъп. Става въпрос за тайната на клиента, разбира се.

— Разбира се.

— Алекс!

— Шегувам се. Виж, чудесно е, че са ти дали ключовете за царството. Естествено, остава одобрението на директорския борд. Няма защо да се срамуваш.

Марк внимателно я изгледа.

— Да, ама можеш да си представиш какво би казал Арт Райнебек.

— Или Дрю Когил.

— Точно така. Затова няма нужда да се хваля, нали?

Алекс погледна към листа.

— И какво измисли?

— Нищо. Искам да кажа, не че има значение, но трябва да е нещо, което да не забравя.

— Защо не използваш рождената си дата?

— Трябва да са букви, не цифри. Пък и Нют каза да не е нещо толкова очевидно.

— Как ти звучи НЮТИ?

Марк се усмихна, но Алекс усещаше, че все още се чувства неловко.

— Сигурно това е неговата парола. Или поне щеше да е, ако не беше толкова очевидна. Не, без имена.

Тя извади химикалката си.

— Ами това? — И написа четири букви.

— ЛИРА ли?

— Да. В чест на италианския ти произход и на купищата пари, които ще спечелиш.

Марк погледна листчето, после вдигна очи към нея и се усмихна.

— Ще си помисля.

Когато излезе на улицата, мъжът отвори клетъчния си телефон. Отговориха му на второто иззвъняване.

— Навън съм.

Седнал на бара в „Хемънуей“, Грант ровичкаше пържолата си.

— Е, имаме ли проблем? — попита той.

След Нова година Рандъл Уайт канеше всички от статистическия отдел в „Le Villaret“, ресторант, прочут с френските си ястия и вина. Тази традиция водеше началото си от осемдесетте години, но заради внушеното от Уайт чувство за привилегированост, сякаш датираше още от създаването на фирмата. Никой от статистиците не беше наясно кой плаща сметката. И другите отдели имаха обеди естествено — от „Личен състав“ смятаха, че това сплотява колектива — но нищо не можеше да се сравнява с френския dejeuner на Уайт. За събитието се запазваше странично помещение, през двукрилата врата на което се виждаше главната зала на ресторанта. Осмината избрани гости смятаха, че харчи само за виното между хиляда и шестстотин и две хиляди долара служебни пари. Това им харесваше, разбира се. Караше ги да се чувстват членове на елитен клуб.