Патрик Линч - Застрахователи

— Понякога истината е хубава.

— Но…

— Какво?

— Ами… как ще го приеме отделът? Искам да кажа, че си във фирмата едва от пет години.

— От пет и половина.

— Пет и половина години, през които си се занимавал с изплащане на застраховки, а сега ще трябва да ръководиш всички… Искам да кажа, как ще го приемат хора като Арт?

— Само след седмица Арти ще разправя наляво и надясно: „Марк е точно каквото ни трябва — млад и енергичен“. Той не е глупак.

— Ами Когил?

— Бита карта. Още живее в седемдесетте, за бога! Алекс, не зная дали можеш да го видиш от статистическия отдел, но нещата се променят. Променя се пазарът. — Марк се наведе към нея и възбудено продължи: — С всички тези нови постижения — напредъкът на медицината, генетичните изследвания — става нестабилен целият бизнес, свързан с преценката на риска. След десет, даже след пет години няма да можеш да познаеш застрахователния пазар. И старите методи просто няма да вървят. Нют го знае, знае го и Нойман — господи, сигурно дори Рандъл Уайт. Или поне щеше да го знае, ако някога си подаваше носа навън от ония стари таблици на смъртността.

Алекс отпусна ръце в скута си и се облегна назад. Нещо във внезапния трудов ентусиазъм на Марк я смущаваше. Навярно просто от смъртта на Елиот беше минало съвсем малко време.

— Щом ще поемаш ръководството на финансовия отдел — каза тя, — трябва да получиш одобрението на Рандъл Уайт. Така че по-добре да не те чуе да говориш така.

Марк пресуши последната глътка от бирата си.

— Естествено, Рандъл е от големите клечки, ясно ми е. — Той избърса уста и се огледа наоколо. — Всъщност той ще представлява фирмата на конференцията на НЗИ в края на месеца. Чу ли за това?

Алекс поклати глава. Конференцията на Националните здравни институти във Вашингтон бе важно събитие. Щеше да се обсъжда въпросът дали и до каква степен застрахователите да имат право да проучват гените на потенциалните си клиенти — и съответно да ги дискриминират. Повечето професионалисти от бранша искаха пълна свобода, но някои политици бяха склонни да наложат ограничения и дори пълна забрана. Според тях генетичните изследвания нарушаваха принципа на споделения риск и заплашваха да доведат до появата на група хора, които не по своя вина не са в състояние да застраховат живота или здравето си. С намесата на федералното законодателство застрахователните компании залагаха извънредно много.

— Да, вярно е — каза Марк. — Нашият пръв статистик ще изложи позицията на „Провидънс Лайф“.

— И по-точно? — попита Алекс.

Той сви рамене, като че ли нямаше нужда от обяснения.

— Явно е, че искаме да изследваме гените. Разбира се, щом стане икономически изгодно. Трябва да ги изследваме.

Алекс отпи глътка вино и погледна Марк. Не беше сигурна дали го харесва такъв: толкова дързък и самоуверен. Когато обсъждаха филми, храна или автомобили, всичко бе чудесно и забавно. Ала тук ставаше дума за работа — не само неговата, но и нейната.

— Нима? — рече тя. — Защо?

Той преглътна.

— Защото ако не ги изследваме, конкурентите ни ще ни пометат с един замах.

— Значи трябва да ги изследваме, защото може да го направят другите, така ли?

— Разбира се. Око за око, зъб за зъб, миличка.

— Но ако Конгресът постанови, че никой не може да го прави, всички би трябвало да останат доволни, нали?

Марк се облещи, сякаш Алекс водеше абсолютно безсмислен спор.

— Не. Защото ако изследват собствените си гени и предварително знаят дали и кога има вероятност да се разболеят, хората ще ни поставят в неизгодна ситуация. Онези с лоши гени ще ни измъкват огромни суми, а здравите изобщо няма да се застраховат. Стига, Алекс, всичко това ти е пределно ясно.

Искаше й се да продължи разговора, но се отказа и промени темата.

— Та кога „Нют“ ще съобщи новината? — закачливо попита тя.

Раменете на Марк се отпуснаха.

— Ами, както самата ти казваш, трябва да се произнесе бордът. Така че ще е някъде през идната седмица.

— Тогава наздраве за повишението ти — вдигна чаша Алекс.

Марк взе своята, но в нея вече нямаше нищо.

Евтини мебели, евтин протрит килим, чамова масичка, върху която жената навярно кръстосваше крака, докато четеше дебелите си застрахователни книги. И студ. Той отвори няколко шкафа и накрая откри бойлера. Нямаше таймер. Явно Тайнън не можеше да си позволи дори това. А и самият бойлер се намираше в ужасно състояние. Мъжът гледаше излизащите от горелката сажди, когато нещо зад него прошумоля. Рязко се завъртя и насочи лъча на фенерчето към ъглите в търсене на котката. Котките го изнервяха, особено на тъмно. Когато влезе в апартамента, тя се сви и засъска под един от столовете — проблясък на сиви очи, после нищо. Но нямаше време да гони котки. Грант бе казал четирийсет и пет минути. Никакви подслушвателни устройства, само бързо претърсване на жилището за някакви следи.