Патрик Линч - Застрахователи

Тя отнесе димящите чаши при дивана и седна до Лиз. Дипломатическото куфарче лежеше в краката й, чантите бяха от другата страна на камината.

— Лиз, наистина ли всичко — Алекс посочи багажа — е било уредено? Наистина ли щяхте да…

— Да.

— Майкъл наистина ли щеше да напусне жена си?

— Нали ти казах. — Тя я изгледа ядосано. — Защо, да не смяташ, че си измислям?

— Не, не, разбира се. Просто…

Лиз се пресегна към масичката, взе два самолетни билета и си размаха пред лицето на Алекс.

— Вече си бяхме събрали багажа. Майкъл остави куфарите си тук, за да не ги види Маргарет. След още някой и друг ден завинаги щяхме да изчезнем.

— Къде?

Лиз сведе очи към чашата си, сякаш можеше да види в тъмната повърхност миража на някаква съкровена мечта.

— В Париж. После в южна Франция. Можеш ли да си представиш? Лазурния бряг!

Алекс премигна. Не можеше да повярва на ушите си. Майкъл Елиот беше висш служител в голяма застрахователна компания. Ръководеше финансовите операции — изплащане на застраховки, краткосрочни инвестиции, борси. Получаваше прилична шестцифрена заплата и процент от печалбата. Общо може би 200 хиляди годишно, поне според Марк. Човек като него не можеше просто да се откаже и да напусне. Щяха да го разпънат на кръст. Когато адвокатите свършеха с него, щеше да има късмет, ако са оставили и ризата на гърба му.

— Знаеше ли някой от фирмата? Майкъл трябва да е споменал на някого, че ще заминава. Не може просто да…

Лиз рязко поклати глава.

— Никой не знаеше. Особено във фирмата. — На устните й се изписа бледа усмивка. — След почивните дни Нютън Брейди просто щеше да се качи на деветия етаж и да открие офиса празен. Ни Майкъл, ни Лиз. Щеше да получи стомашни киселини, определено.

Че Майкъл Елиот е зле настроен към непосредствения си началник, бе поредната изненада. Нютън Брейди обикаляше из финансовия отдел с постоянно намръщена физиономия и час по час гълташе антиацид с плодова есенция. От друга страна, Алекс беше чувала, че насаме се държи съвсем нормално, и често бе виждала Майкъл Елиот да обядва с Брейди или весело да си бъбри с него в мраморните фоайета и коридори. Всичко това сега й се струваше само служебна политика. Но какъв смисъл от политика, ако се готвиш някой ден да изчезнеш и да оставиш шефовете ти да те съдят за нарушаване на трудовия договор? Това не можеше да ти осигури място в борда на директорите.

— Какво да правя, Алекс? Не мога да се върна там. Не мога да се върна и да продължа като че ли нищо не се е случило.

Алекс я прегърна.

— Никой не го очаква от теб. Ще разберат, че сте били… че сте били близки. Навярно не е зле да поискаш отпуск. Няма да ти откажат.

— А после какво? Да продължа да работя за следващия си шеф ли? И кой ще е той?

Алекс си помисли дали да сподели с нея новината на Марк, за насърчението, което получил от Нютън Брейди, но се отказа.

— Нямам представа.

— Не мога, Алекс. Не мога да се върна там. Знаеш ли, когато си тръгнах за последен път, се чувствах прекрасно. Странно. Никога не съм била нещастна в отдела. Винаги съм се справяла добре. Но когато си тръгнах, внезапно осъзнах, че отново живея.

Алекс се усмихна и се помъчи да я разбере.

Лиз вдигна поглед към нея.

— Зная, че за теб е различно. Ти си обичаш работата. Издигаш се в кариерата, отсега можеш да планираш всичко. Но аз съм само секретарка, а всички секретарки правят каквото им наредят. Исках да бъда свободна, Алекс.

— На Лазурния бряг значи, а? — Тя стисна ръката на Лиз. — Признавам, звучи страхотно. Но какво щяхте да работите, миличка? Как щяхте да си изкарвате прехраната? Искам да кажа, нима щяхте да отглеждате зеленчуци и зайци?

Лиз се засмя, отпи голяма глътка кафе и избърса устата си с ръкав.

— Естествено, защо не? Или карамфили.

Тя сви крака към гърдите си и обгърна коленете си с ръце. Приличаше на момиченце, което вече не иска да има нищо общо със света на възрастните.

— Не зная какво щяхме да правим там, но той каза, че парите нямало да са проблем. Че ще си живеем спокойно и никой няма да ни открие. Но че ще имаме достатъчно пари до края на живота си.

— Хм… може би, ако бихте живели съвсем скромно.

— Той нямаше това предвид. Каза, че сме щели да си купим яхта. Щял да я държи на някакво място, наречено Антиб. Двайсетметрова. Достатъчно голяма, за да обикаляме с нея из Средиземноморието. Винаги бил искал да има яхта. На два пъти ходихме до Нюпорт, за да ги гледаме.

— Яхта ли? — възкликна Алекс. — Двайсетметрова яхта?