Патрик Линч - Застрахователи

— С тази ръка е държал бормашината. Оттук го е ударил електрическият ток.

— Нима? Ти виждала ли си бормашината?

Рудник тъжно се усмихна.

— Не, естествено. Измислям си всичко.

Тя посочи една маса в отсрещната част на залата — върху нея лежеше малка метална бормашина в найлонова торбичка. Грант се изправи и отиде при нея.

— Не разбирам как можете да сте толкова подозрителни към един от своите — рече тя. — Искам да кажа, средният човек, може би — вашите клиенти, хората, от които получавате вноските, от които получавате заплатите си — явно е, че искате да ги прецакате, така правят всички застрахователни компании. Но този тук? Той е бил важна клечка във фирмата. Вие сте го познавали, нали?

— Естествено.

— Тогава не ви ли се струва, че това малко прилича на човекоядство?

— Ние не го ядем. Сади. Просто проверяваме — само искаме да сме сигурни, че всичко е чисто. Винаги го правим.

Рудник опря ръце на хълбоците си.

— С други думи, имате основания да смятате, че може народно да се е самоубил, така ли?

Грант взе торбичката с бормашината.

— Семейният му живот не е бил блестящ. Зная го.

— Какво точно означава това?

Той сви рамене. Рудник го гледаше настойчиво, без да крие презрението си.

— Разбирам — каза накрая тя. — Е, мога само да кажа, че има безброй по-прости начини да се самоубиеш.

Грант бавно кимна.

— По-прости, да. Но няма да приличат на нещастни случаи.

Жената въздъхна.

— Изглежда стара — посочи бормашината той.

— Произведена е около шейсета година. Компанията отдавна е фалирала. Изолацията е била пробита. Не е чудно, че го е убила. — Рудник държеше скалпел и се готвеше да направи първия разрез. — Съжалявам, Грант. Що се отнася до мен, „Провидънс Лайф“ ще трябва да плати.

Възцари се мълчание. Тя си пое дъх и го задържа.

В този момент Грант обикновено се извръщаше. Можеше да гледа разчленени трупове, но първият разрез от рамото до гръдната кост, изненадващото разкриване на вътрешностите, накърняването на тялото — от всичко това му се гадеше. Този път обаче не се извърна. И внимателно проследи как Майкъл Елиот, старши вицепрезидент, семеен човек, стълб на обществото и заклет курвар, остава без сърце и бял дроб.

Навън беше под нулата. От сивото небе се стелеха снежинки. Грант си вдигна реверите и потърси с поглед понтиака. Когато се спусна по стълбището, автомобилът се появи на улицата и спря пред сградата.

Той се качи и затвори вратата. Светофарът на кръстовището бе повреден и имаше регулировчик.

— Как мина? — попита шофьорът, слаб мъж с хлътнали очи и болнав цвят на лицето.

— Страхотно — отвърна Грант.

Лиз живееше само на километър и половина от другата страна на междущатската магистрала. Къщите в квартала бяха големи и квадратни, разположени нагъсто на мръсни улички, с дворове, които не бяха нито отпред, нито отзад, и прозорци, гледащи едни към други над тесни алеи, потънали във вечен сумрак. Застроен през 80-те и 90-те години на миналия век за нуждите на разрастващата се нова професионална средна класа на Провидънс, кварталът бе от онези, за които бяха създадени дантелените завеси и щорите. Разбира се, новата средна класа отдавна беше остаряла и се бе прехвърлила в Ийст Сайд или в предградията, но Алекс не можеше да не усети навлизането в нейното минало: стеснителното благочестие, предпазливостта, смазващото бреме на цялата тази почтеност. Това беше една от причините да остане на хълма в близост до „Браун“. Университетът излъчваше чувство за либерализъм и откритост, което пуританската история не можеше да унищожи.

Домът на Лиз се намираше на Брайтън стрийт №7, типична къща, боядисана в нетипичен цвят: стените бяха розови, вратите и рамките на прозорците изпъкваха в червено. Отдалече на Алекс винаги й приличаше на ягодовите торти на майка й. Окаченото на прозореца на първия етаж пухено животинче предполагаше, че ефектът навярно дори е търсен съзнателно.

Тя се изкачи по бетонното стълбище и натисна звънеца. От един от апартаментите на горния етаж излая куче. Оттатък улицата мъж в синя канадка почистваше леда от предното стъкло на автомобила си и я наблюдаваше изпод мъхнатата си качулка. След телефонния разговор с Лиз Алекс сериозно се бе замислила за отношенията между нея и Майкъл Елиот. И сега, застанала пред вратата, не можеше да не си представи неговия седан — как завива на ъгъла и спира пред къщата, самия Елиот, който слиза на тротоара и бърза покрай купчината сини пластмасови щайги с надпис „НИЕ РЕЦИКЛИРАМЕ“. Чудеше се дали двамата с Лиз не са се отбивали тук през обедната почивка, както правеше сега тя.