Патрик Линч - Застрахователи

— Не ти вярвам, Марк. Как така? — Тя притисна устата си с длан. — Боже мой! Нали не искаш да кажеш, че… нали не говориш за…

Марк тихо се засмя.

— Но той умря само преди няколко дни — промълви Алекс. Мислите й бясно препускаха. Дойде й наум нещо ужасно. — Марк, кога си купи колата?

Последва продължително мълчание.

— Веднага щом убих Елиот, разбира се — накрая отвърна той и отново се засмя. — Стига, не ставай смешна. И отговорът на въпроса ти е — не, няма веднага да заема мястото му, но… всъщност не зная какво ще се случи. Просто преди две седмици с Нютън проведохме интересен разговор. Каза ми, че ако се появяла възможност, щял да ме попита какво според мен съм можел да дам на фирмата и така нататък, и така нататък. Както ти казах, тогава беше само насърчение, но сега…

Раменете на Алекс увиснаха.

— О, Марк! Не проявяваш ли прекален оптимизъм? Не могат да те назначат за шеф на целия финансов отдел. Засега. Това е невероятна отговорност.

Отговори й пълно мълчание.

— Чуваш ли ме, Марк?

— Да.

Тя се зачуди дали не го е обидила. Не искаше да каже, че не е подходящ за такъв пост. Просто й се струваше адски невероятно.

— Добре, щом си решил да се изстреляш нагоре, мога да те посъветвам само едно: непременно се включи в проекта за здравно осигуряване.

— Моля?

— Говоря за страхотния стрес. И за оная проклета кола. Според мен тя е симптоматична за ранен инфаркт.

— Доколкото си спомням, май ти получи сърдечна криза.

— Не чак, но и това ще стане някой ден. Гледай да избягваш солени храни.

— Не мога да повярвам, че имаш толкова малко вяра в мен. — Гласът на Марк звучеше напрегнато, почти гневно. Деликатното мъжко его. — Виж, имам работа.

— Марк, аз…

Но беше прекалено късно — той затвори.

Алекс отново набра номера му. Отговори й хладен женски глас. Тя веднага позна Катрин Пел, последното попълнение във финансовия отдел. Алекс се скова. Катрин работеше във фирмата едва от месец, но вече беше известна на всички. Появата й забеляза даже Брайън Слейтър, най-смотаният от компютърните специалисти в статистическия отдел. Не че беше особено красива или сексапилна, нито дори изключително интелигентна. Тя просто притежаваше някакво необяснимо качество, което не можеше да се нарече другояче, освен „класа“. Облеклото, прическата, цялото й поведение. В сравнение с нея Алекс се чувстваше като провинциалистка. Като се прибавеше и фактът, че семейство Пел бе едно от най-старите и прочути в щата, се получаваше страхотно съчетание. На Алекс не й бе особено приятно, че бюрото на новата е само на няколко крачки от това на Марк.

— Съжалявам, Александра — каза Катрин. — Марк е зает. На съвещание е.

— На съвещание ли?

— С Нютън Брейди.

— Хм, ако не те затруднява, би ли му предала да ми позвъни?

— Разбира се.

Алекс затвори и няколко секунди остана загледана в слушалката. Зачуди се какво ли мисли за Катрин Марк. Той подозрително мълчеше по въпроса. А какво мислеше за него Катрин? И за тази негова нова кола…

Колегите й започнаха да пристигат. Всички приказваха за Майкъл Елиот. В девет и половина се получи официално съобщение от Гьобърт, в което пишеше, че Майкъл Елиот бил блестящ професионалист и обичан от всички във фирмата. „В професионалния си живот ние постоянно се сблъскваме със смъртта — се казваше в съобщението, — но когато се отнася за наш близък, я преживяваме болезнено.“

Когато в единайсет пак се обади на Марк, с облекчение чу гласа на Кели Дейвидсън. Двете бяха съученички. Кели беше една от последните няколко останали сериозни пушачки в „Провидънс Лайф“. Заговориха за смъртта на Елиот.

— Господи, можеш да си представиш какво е тук — рече Кели. — Все едно… ами както когато някой умре. Сутринта Нютън пристигна на работа пребледнял, кълна ти се. Никога не съм го виждала толкова разстроен. Лиз пък изобщо не се е появявала.

Алекс допря длан до челото си. Имаше уговорка за обяд с Лиз Фостър и съвсем бе забравила.

— Не е идвала, така ли?

— Не. Катрин поема клиентите й. Предполагам, че е научила новината и е била потресена. Обяснимо е, нали му беше секретарка.

— Навярно имаш право. Не съм… не ми е хрумвало.

— Ти познаваше Майкъл, нали? Искам да кажа…

— Не, всъщност не — отвърна Алекс. — Е, нали разбираш. От време на време идваше в отдела. Аз… все още не мога да повярвам. Просто не ми го побира умът.

— Ужасно е. Такава нелепа смърт в застрахователна компания. Чете ли съобщението на господин Гьобърт?