Патрик Линч - Застрахователи

Елиот сведе очи към пода. Изпитваше неприятно усещане за безтегловност. Не искаше да задава повече въпроси. Нека доктор Харолд Тейт се занимава с това. В края на краищата изследванията и методиката си бяха негови.

— А междувременно трябва да знаеш какви са резултатите до този момент. — Той започна да вади листовете от папката. После спря, стиснал разпечатката в ръка, сякаш се страхуваше, че може да отлети. — Много съжалявам, Майкъл, но се боя, че това, което открихме в хромозом четири, не е добро. Хич не е добро.

След два часа и половина Елиот пътуваше обратно към Ийст Сайд. Тейт му беше предложил да го откара, но накрая се оказа, че е пил повече скоч от него и не е в състояние да шофира. Нямало смисъл да си рискува живота заради няколкото въшливи долара за такси, каза му Елиот, и Харолд тъжно поклати глава, свел поглед към обувките си. Когато се напиеше, ставаше сантиментален. Сантиментален, но истински приятел. Връхлетяха го спомени от студентските им дни. Струваше му се, че е било едва вчера, а не преди четвърт век. Замисли се за това какво е постигнал през тези двайсет и пет години, за нещата, които му се бяха случили, но като че ли всичко бе забулено в сива мъгла. Беше изгубил прекалено много време.

Вече не валеше. Вятърът бе утихнал и високо над белия купол на Капитолия май мъждукаха звезди. Навярно в крайна сметка нямаше да затворят летището.

Този път шофьорът беше чернокож, четирийсет и няколко годишен, с бичи врат и твърда сива коса. Откакто напуснаха Уоруик, не бе обелил нито дума.

— Може ли да те попитам нещо? — рече Елиот.

Мъжът равнодушно го погледна в огледалото. Навярно беше уморен.

— Какво щеше да направиш, ако научеше, че ти остават само няколко години живот? Да речем, четири-пет. Остават ти четири години живот и разполагаш с колкото щеш пари?

Шофьорът презрително изсумтя. Спряха на червен светофар на Мемориал Булевард. Пътя им пресече самотен пикап и продължи към центъра на града.

— За к’ва сума става въпрос? — попита накрая негърът.

— Голяма. Неограничена.

— К’во значи неограничена? Нещо като един милион долара ли?

Шофьорът погледна нагоре към Ийст Сайд. Кварталът бе баровски, разбира се, но не чак толкова. Хич даже.

— Пет милиона. Десет. Колкото щеш.

Светна зелено. Таксито бавно зави надясно.

Мъжът се изхили.

— А бе, готин, ако имах десет милиона, знам аз за к’во да ги похарча.

— Тогава ми кажи — вперил очи в огледалото, отвърна Елиот.

— Ще ги похарча точно за к’вото ми кефне.

Маргарет беше оставила лампата пред входната врата включена, но иначе първият етаж тънеше в мрак. Елиот остави ключовете си в купата от палисандър и тръгна по коридора. Чу гласа й отгоре.

— Майкъл? Ти ли си, Майкъл?

Досада. Укор. Почти гняв. Сигурно бе заспала. Скърцането на дъските на пода беше достатъчно, за да я събуди, а в тази стара къща скърцаха всички дъски.

— Да, аз съм.

— Колко е часът?

Тя знаеше колко е часът. Просто искаше той да го каже.

— Два. — Не му се приказваше. Не сега. Не с нея. — Страхотен проблем с изгубени данни. В службата. Трябваше да остана, докато го оправят.

Елиот стигна до стълбището.

— Първо трябва да свърша нещо. Няма да се бавя.

Виждаше сянката й на стената на площадката. Чу въздишката й. После сянката изчезна.

Той влезе в кабинета си и се пльосна на стола зад бюрото. Алкохолът още бучеше в ушите му, но докато седеше в сумрака, заобиколен от до болка познатото си ежедневие — книгите, които никога не четеше, картините, които отдавна му бе омръзнало да гледа, антикварните мебели — започна да изпитва странно безпристрастие, дори спокойствие. Тук не го задържаше нищо. Хиляди пъти беше мислил да промени живота си. Мечтаеше си за това. Светът можеше да му предложи толкова много други неща, освен гледката от деветия етаж и петдесетте часа седмично зад бюрото. Мечтаеше да захвърли всичко и да започне наново. Но не го бе направил, поне досега. Страхуваше се от последствията, страхуваше се, че ако наруши правилата, ще трябва да си плати. Рано или късно.

Бръкна в джоба на сакото си и извади няколко компютърни разпечатки, бледозелени и бели като онези в кабинета на Тейт. Разгъна една. На всяка страница имаше колони с числа и букви. Едно от числата на първата страница беше оградено с червен маркер.

Час и половина преди да си тръгне от „Медан“ нещата изведнъж се бяха изяснили и той неочаквано осъзна какво иска. И в същия момент разбра, че трябва да го направи бързо. Защото когато научеха, някои хора нямаше много да се зарадват. Полупияният Тейт беше отишъл до тоалетната. Тъкмо тогава Елиот разтвори една от папките му и открадна разпечатките. Разбира се, Харолд щеше да открие изчезването им и нямаше да му трябва много време, за да се сети кой ги е взел. Но дотогава щеше да е прекалено късно. А и освен това двамата някога бяха добри приятели. Може би щеше да го разбере.