Патрик Линч - Застрахователи

„Медан Инк.“ се помещаваше в необозначена двуетажна сграда от кафяви тухли с правоъгълни прозорци в голям пуст двор. Подобно на повечето постройки в района, тя беше заобиколена с висока ограда от телена мрежа, но порталът зееше отворен и никой не го охраняваше.

Тейт го чакаше във фоайето. Беше с бяла престилка. Елиот плати на шофьора и влезе.

Харолд положи всички усилия да си придаде весел вид и енергично му стисна ръката. Но когато видя изражението му, усмивката му угасна.

— Майк, извинявай за цялата тази…

— Мястото ми не е тук, Харолд — прекъсна го Елиот и хвърли поглед към униформения пазач на рецепцията.

— А, не се безпокой за това, за бога. — Тейт затвори вратата. — Кабинетът ми е насам.

Сградата беше модерно обзаведена с ярки тръбни мебели, по белите стени висяха увеличени снимки на микроорганизми. Елиот мълчаливо последва Тейт.

— Ужасна вечер — рече Харолд. — И казват, че това било само началото.

Тейт бе на четирийсет и шест, с една година по-млад от Елиот, но изглеждаше много по-възрастен. Късата му брада сивееше и макар че все още имаше сравнително гъста коса, по високото му чело бяха врязани дълбоки бръчки. Ако беше малко по-загорял, спокойно можеше да мине за моряк. Елиот изглеждаше по-фин, лицето му бе по-гладко. И топлите му кафяви очи оставяха измамно впечатление за уязвимост, нещо, което особено привличаше жените.

Минаха по дълъг коридор с неонови лампи и жълти врати от дясната страна. Две яркочервени двойни врати отляво водеха към лабораториите. През стъклата им Елиот видя работни маси, компютърен терминал и лавици с колби и мензури. На едната имаше надпис:

ОПАСНОСТ ОТ ЗАРАЗЯВАНЕ

ЗАДЪЛЖИТЕЛНО НОСЕНЕТО НА МАСКИ И РЪКАВИЦИ

— Аз съм ей тук — каза Тейт, набра електронния код и отвори една от жълтите врати. — Между другото, как е Маргарет?

Елиот не отговори веднага. Каква ли игра играеше Харолд? Дали се страхуваше, че ги подслушват? Кой? Освен пазача, цялата сграда изглеждаше пуста.

— Чудесно — предпазливо отвърна той. — Ами Сюзи?

— А, добре е. С нетърпение очаква Коледа, нали знаеш. Ужасно обича снега. В това отношение си е цяло дете.

Тейт затвори вратата. Кабинетът му бе просторен, покрай две от стените имаше маси и кантонерки, в дъното беше бюрото. Саксии с растения, папки, чаши от кафе и купчини компютърни разпечатки се бореха за жизнено пространство по всяка равна повърхност. Прозорецът гледаше към паркинг и някаква тъмна площ, навярно парк или игрище.

— С нея ли е свързано, Харолд?

Тейт озадачено го погледна.

— С кого?

— Със Сюзи. Проблеми ли имате?

— Не, не. Слава богу, не. Защо… — Той млъкна, после посочи стола до бюрото. — Заповядай, Майкъл. Съжалявам, ако съм… Отвратителна вечер. Не е зле да пийнем по нещо. Какво ще кажеш?

Елиот си съблече палтото и седна. Това беше лошо. Нямаше начин да не е. Лошо за него. Погледна камарата разпечатки върху бюрото на Тейт и си помисли, че не иска да научи нищо. Все още.

— Бях в дневната — каза той и сведе очи към ръцете си, по които имаше боя. — Опитвах се да приключа с ремонта. Нали разбираш, закъснях почти с цяла година. Трябваше да свърша през пролетта. Имах намерение да наема майстори, нали знаеш, не съм от сръчните, но няма да повярваш колко струва. При това само боядисването и смяната на електрическата инсталация. За пода изобщо не става и дума. — Тейт му подаде чаша уиски и седна на бюрото си. — Оня ден майсторът спомена за петнайсет хиляди долара. А бе, ясно ти е.

Харолд принудено се усмихна.

— Това са адски много пари.

Елиот кимна и отпи от чашата си. Преглътна. Настъпи неловко мълчание. После Тейт отвори една от папките на бюрото си. Още разпечатки. Зелена и бяла хартия. На корицата с червени букви пишеше „СТРОГО СЕКРЕТНО“.

— Виж, Майкъл, съжалявам, че те измъкнах от къщи, но не успях… не успях да се сетя за друг начин. Маргарет не бива да… А пък моят апартамент е още по-далече. Просто реших, че ще е най-удобно тук, където мога да ти обясня всичко. Никой няма да ни смущава. Така че сериозно да обсъдим въпроса. Да претеглим всички възможности.

Стомахът на Елиот се сви.

— Какво да обсъдим, Харолд?

— Ами…

— Изследванията ли?

Изведнъж Тейт заговори бързо:

— Искам от теб още една проба ДНК, това на първо място. Изключително важно е да направим второ изследване, за да сме убедени с какво си имаме работа. Искам пробата веднага. Подготвил съм всичко в лабораторията. Затова трябваше да се срещнем тук, разбираш ли? Няма да сме сигурни, докато не получим новите резултати. Естествено, при други обстоятелства нямаше да си правим този труд. Но другите обстоятелства са си… хм, бизнес. Това е съвсем различно. Ти си ми приятел, Майкъл.