Патрик Линч - Застрахователи

Уайт я зяпна с отворена уста. Но Алекс трябваше да му го каже. Двамата можеше и да не са били приятели, но мисълта, че Уайт ще продължи да го презира, още повече сега, когато Елиот беше мъртъв, не й даваше мира.

— Според мен тъкмо затова се е готвел да напусне Провидънс — продължи тя. — Искал е да похарчи парите си преди да започне да… преди да се разболее.

Уайт изглеждаше поразен.

— Откъде знаеш?

— Има една компания, казва се „Медан“. В Уоруик. Правят диагностични изследвания на ДНК. Струва ми се, че те са изследвали Майкъл. Спомняш ли си онзи човек на погребението? Онзи с брадата? Тогава те попитах и ти ми каза, че не го познаваш.

Уайт бавно кимна.

— Да. Да, помня го.

— Той работи в „Медан“. Видях го да влиза в тяхната сграда.

— Ти…

— Да. Отидох в Уоруик. Малко е… Малко е сложно, но онзи човек с брадата — казва се Тейт — ме спря на улицата и поиска да му дам някакви документи, които според него били у мен. Само че не бяха. Бяха у Лиз. Останали от Майкъл. Някакви разпечатки. Реших, че са резултатите от изследването. Всъщност мисля, че доказват злоупотреба или небрежност от страна на „Медан“.

— Злоупотреба ли?

— Един от родителите трябва да е носител на болестта. При хореята винаги е така. Но нито бащата, нито майката на Елиот са били болни. Майкъл не може да е имал дефектния ген.

Уайт притисна длан към устата си.

— Това… всичко това е…

— Ужасно, зная. Но обяснява защо Майкъл е искал да избяга. Вярвал е, че ще умре. Изследването е било смъртната му присъда. Нещо повече. Невродегенериране. Загуба на контрол. Накрая деменция. Елиот по някакъв начин е взел разпечатките от „Медан“. И Тейт си ги искаше.

— Да — замислено каза Уайт. — Да, разбирам.

Алекс се отпусна. Чувстваше се по-добре, след като сподели с него всичко.

— Когато ме спря на улицата, изглеждаше по-уплашен дори от мен. Това е единственото, което не разбирам. Като че ли са замесени и други хора. Хора, от които се страхува.

— Може би хората в „Медан“ — рече Уайт.

— Възможно е.

— Ти даде ли му ги?

— Моля?

— Върна ли му разпечатките?

— Не. Дадох ги на един приятел, учен. Той ще ми обясни точно какво означават.

Уайт напрегнато се вгледа в лицето й.

— Защо не ми разказа всичко това по-рано?

Алекс сбърчи вежди, после сви рамене.

— Ами… не знаех какво да правя. И все още не съм решила. Пък и това не е твой проблем. Не исках да те безпокоя.

Той кимна.

— Да… да, разбирам. Но… И повече не си виждала този Тейт, така ли?

— Не. Изчезна.

— Съобщи ли в полицията?

— Не. Смяташ ли, че е трябвало?

Уайт сви рамене.

— Ако този мой приятел потвърди подозренията ми — каза Алекс, — мисля, че трябва да отида при Маргарет Елиот. В крайна сметка тя е ощетената.

— Да — каза той. — Да, разбира се.

На следващата сутрин снегорините полагаха всички усилия, за да разчистят пътищата, но въпреки това на Алекс й трябваха два часа, за да се върне в Провидънс. Нямаше какво друго да прави, освен да чака: да чака госпожа Елиот да разговаря с Уолтър Нойман, да чака Рандъл Уайт да направи каквото може, после да чака телефонът да позвъни и да я повикат на работа. Казваше си, че би могла да използва свободното си време и да учи за изпитите. Имаше чудесната възможност отново да влезе в релси и дори да вземе преднина. Но когато зави на Филипс стрийт и си представи как се прокрадва покрай вратата на госпожа Конъли, осъзна, че се самозаблуждава. Как можеше да се съсредоточи върху материала, когато нямаше представа дали изобщо ще се яви на изпит? Не можеше да продължи, сякаш нищо не се е случило, когато животът й висеше на косъм. Защото положението наистина бе такова. Шансовете не бяха на нейна страна.

Беше размишлявала за това по време на дългото шофиране: ако не изберяха за председател Рандъл Уайт, ако Нойман не бъдеше спрян, най-вероятно нямаше да я върнат на работа. Подобно отстъпление щеше да злепостави Нойман, да го представи като слаб човек, при това точно в момента, в който той полагаше всички усилия да изглежда силен. Бе рискувал да уволни статистик, без да се посъветва с ръководителя на отдела. Нещо, което можеше да направи председателят, но никой друг. Ако сега отстъпеше, нямаше ли да покаже, че оттегля кандидатурата си? Колкото повече разсъждаваше, толкова по-песимистично гледаше на нещата. Рандъл Уайт можеше да е на нейна страна, но дали това щеше да е достатъчно? Ако изберяха Нойман, дните му в компанията най-вероятно щяха да са преброени. „Предпочитам сам да напусна, отколкото да ме принудят“, така беше казал.