Патрик Линч - Застрахователи

Алекс се зачуди доколко болестта му е свързана с тези задкулисни борби за власт в „Провидънс Лайф“. Плашеше я мисълта, че и тя участва в тях, макар и като пионка.

— Не бих се тревожил излишно за това — продължи Уайт. — Непременно ще повдигна въпроса пред самия Нойман. И дума не може да става да изгубиш работата си. Та ти си моята най-ярка звезда. Не се безпокой.

Той отново се усмихна.

— Ами ако… — Алекс се поколеба.

— Ако изберат Нойман за председател ли? — довърши въпроса Уайт.

— Съжалявам. Каква невероятна егоистка съм само. — Тя се изчерви.

— Ни най-малко. Напълно те разбирам. Съвсем естествено е да се тревожиш за бъдещето си. Що се отнася до, хм, вероятността Нойман да спечели… е, това не означава, че ще се издигне над закона. Председателят трябва да се съобразява с мнението на борда.

Алекс обаче виждаше, че го потиска дори самата мисъл юридическият съветник да оглави „Провидънс Лайф“. Самата тя също започваше да я намира за ужасно потискаща.

— Смяташ ли… смяташ ли, че наистина има възможност да спечели?

Уайт не отговори веднага.

— Уолтър е изключителен човек, но не съм убеден, че притежава необходимите качества за работа с хора, за да ръководи такава голяма компания. Ако все пак го изберат, не зная дали ще остана във фирмата. Честно казано, предпочитам сам да напусна, отколкото да ме принудят. Разбира се, това едва ли ще се случи толкова скоро. — Той се изправи и разбута дънерите в камината. В комина полетя дъжд от искри. — Не се безпокой. Ще се погрижа да получиш квалификацията си в „Провидънс Лайф“. Ако го искаш, естествено.

Уайт я покани да остане за вечеря. Просторната кухня се отопляваше със стара газова печка. Той отвори бутилка монталчино и докато отпиваше от чашата си, отваряше бюфети и чекмеджета и разказваше за семейството си и района на залива Нарагансет. Родът му живеел в Нюпорт повече от век и същата тази къща била тяхна от три поколения. Самият Уайт израснал тук и като малък плувал из целия залив. Алекс никога не бе мислила за него по друг начин освен като за застрахователен статистик на средна възраст и това, че и той е бил младеж, я накара да се усмихне. Докато го наблюдаваше да се движи сред тенджери и тигани и да отпива от превъзходното вино, тя усети, че въпреки тежкия си ден се отпуска. Уайт готвеше бьоф бургиньон — наряза лук и чесън, запържи месото с бекон и го поръси с брашно. После прибави вино и завързани на китка свежи подправки. Кухнята се изпълни с възхитителен аромат.

Когато най-после седнаха на масата, Алекс откри, че е ужасно гладна. Уайт усмихнато я гледаше. След като се справи с месото, тя отопи гъстия винен сос. Чинията й беше почти празна, когато забеляза изражението му. Внезапно осъзна, че държи в ръка голямо парче хляб. Остави го на масата, поклати глава и се засмя.

— Господи, ужасно съжалявам. Просто не съм яла толкова вкусно нещо от… всъщност никога. Къде си се научил да готвиш така?

— Жена ми Хариет ме научи… Тя обичаше да готви. — Уайт хвърли поглед към печката и се усмихна. — Обичаше да пече хляб. Тук винаги са се носили прелестни аромати.

Алекс не знаеше почти нищо за Хариет Уайт — знаеше само, че е починала някъде в началото на осемдесетте. Сред фотографиите в дневната бе видяла снимка на жена, отдъхваща на тераса на кафене, вдигнала лице към слънцето. Трябваше да е тя. Изглеждаше симпатична, къдравата й кестенява коса бе завързана отзад с шалче. Зачуди се защо не са имали деца и от какво е умряла, но чувстваше, че не трябва да слага пръст в раната.

— Обичам вкусната храна, винаги съм я обичал — рече Уайт. — Истинско удоволствие е да готвиш за някого.

— Тогава как си запазил такава страхотна форма? Искам да кажа, като ядеш такива неща. Ако аз си го позволя, ще…

Тя наду бузи и се засмя.

— Просто имам късмет — усмихна се Уайт. — Трябва да е от гените.

И сякаш за да потвърди думите си, той придърпа към себе си купата с месо, за да допълни чинията си.

— Искаш ли още?

Алекс го погледна над ръба на чашата си.

— Не, благодаря. Струва ми се, че ще се пръсна.

Уайт мълчаливо си сипа и започна да яде, забил очи в чинията си. Алекс едва сега осъзна, че и той е свършил първата си порция, всъщност още преди нея. За миг се загледа в него. Явно имаше вълчи апетит. Тя си спомни думите на Хейман за пушената сьомга на събирането у Гьобърт. Накрая Уайт вдигна очи и се усмихна.

— Мислех си… — рече той.

— За какво?

— За онова, което ми каза. За плановете на Елиот да избяга. Убедена ли си, че наистина е било така?