Патрик Линч - Застрахователи

Маккормик стоеше като вкаменен.

— Ралфи — насочи показалец към него Грант, — виждам го в очите ти. Да, виждам го. Жадния ти поглед.

— Защо си дошъл? — попита шефът на централния архив.

— Защото Уолтър се тревожеше — отвърна Грант. — Тревожеше се, че си се върнал толкова скоро. Мислеше, че пак ще започнеш да тичаш насам-натам по гол задник.

Маккормик тежко преглътна.

— С всичко това е свършено — отвърна той. — Вече съм чист.

— Чист ли?

Грант се пресегна и извади от якето си револвер трийсет и осми калибър. Маккормик се втренчи в късата му цев.

— Какво?

— Чист ли? — повтори Грант. — Значи искаш да кажеш, че ако започна да претърсвам тая твоя кочина, няма да намеря дрога, така ли?

Ралф все така зяпаше револвера.

— Да идем в банята — като че ли току-що му бе хрумнало, каза Грант.

И понеже Маккормик не помръдна, той раздразнено махна с револвера.

— Веднага, по дяволите!

Качиха се на втория етаж. Маккормик вървеше пръв с вдигнати ръце — като заложник от евтин филм от петдесетте.

В банята беше разхвърляно. Силната светлина се отразяваше от белите плочки и той примижа.

— Грант, това е… това е глупаво. — Знаеше, че е загазил, но не можеше да проумее какво точно става.

Детективът тежко дишаше през носа си. В тясното затворено пространство от него се носеше гаден мирис на бърбън и цигари.

— Отвори аптечката — нареди той. — Да видим дали не си скрил нещо вътре.

Маккормик замръзна, вперил очи в дулото на пистолета. Внезапно Грант се озова срещу него и го избута с тяло до стената. От лавицата падна нещо. Той настъпи десния крак на Ралф и го притисна с цялата си тежест. После, доближил лице до лицето му, отвори аптечката и извади старо шишенце от аспирин.

— Ей, Ралф — възкликна той и отвъртя капачката със зъби, — изглеждаш адски нервен. Ибогаинът сигурно вече престава да действа. Какво ще правиш, мамицата му?

Маккормик се опита да се отскубне, но Грант го беше приковал към стената. После изведнъж отстъпи назад и изплю капачката в мивката. Ралф като че ли усети болката едва сега. От очите му бликнаха сълзи.

— Казваш, че си чист — рече детективът и вдигна шишенцето пред очите му. — Щом си толкова чист, какво е това?

Маккормик поклати глава.

— Не зная. Не е…

Негово бе, разбира се, но си мислеше, че го е изпразнил. Вътре обаче имаше кокаин.

Грант леко разклати шишенцето.

— Хайде, Ралфи, покажи ми колко си чист.

После притисна пистолета към гърдите си.

— Виждаш ли, Ралфи, аз съм чист. Мога да взимам по малко от време на време. Като днес, защото имах лош ден, защото нещата не вървяха така, както исках. В такива моменти мога да си доставям по малко удоволствие. И никой няма да научи. Ти даже не подозираше. И знаеш ли защо? Защото за мен няма значение. Защото не съм шибан наркоман.

По бузите на Маккормик потекоха сълзи.

Внезапно Грант побесня и болезнено заби дулото в лицето му.

— Само недей да започваш с шибаното си хленчене. Не ща да те гледам. Ако искаш да си смръкнеш, давай. Само няма да ревеш.

Въздухът сякаш пращеше от ярост. Грант му подаде шишенцето — и Маккормик удивено видя, че треперещата му ръка се протяга и го взима.

Брайтън стрийт бе неузнаваема. Пожарни и линейки задръстваха целия път, светеха цветни лампи като на панаир. Тътнеха помпи и генератори. Дълги дебели маркучи се изтягаха в почернялата киша. Алекс остави тойотата на съседната пряка и се втурна към къщата. Рядък жълтеникав дим обгръщаше всичко, силно миришеше на химикали. От тълпата бяха останали само десетина замръзнали зяпачи, които подскачаха от крак на крак на отсрещния тротоар. Не се забелязваше телевизионният екип, нито репортерката с бялата канадка.

Номер седем беше в развалини. Цялата източна стена липсваше. Алекс видя на втория етаж печка, хладилник, фотьойл с изгоряла дамаска и оголени метални пружини. Мивката в съседната баня висеше във въздуха — държеше се само на двете тръби. Апартаментът на Лиз се бе превърнал в овъглени останки.

— Хей, махайте се оттук!

Пред нея стоеше един от пожарникарите. Сажди покриваха лицето му, очите му бяха кървясали. Гласът му подсказваше, че е по-млад, отколкото изглеждаше.

— Какво… какво се е случило? Как е…

— Моля, госпожо, зад въжето.

Високо над тях негов колега се прехвърляше от стълбата на последния етаж. Част от покрива се поклащаше над главата му и заплашваше всеки момент да се срути. На няколко крачки от него имаше легло с розова завивка, почерняла от сажди. По стените висяха овъглени кафяви парчета от тапети — напомняха на гигантски пергаментови свитъци.