Патрик Линч - Застрахователи

Алекс избра последната опция от менюто: „ФИНАНСОВИ ОПЕРАЦИИ“. Този път компютърът незабавно поиска парола. Тя отново написа четирибуквения код „ЛИРА“. Курсорът замръзна за миг и внезапно се появи нов списък:

ФИНАНСОВИ ОПЕРАЦИИ

1. Дългосрочни акции — текущи

2. Дългосрочни акции — приключени

3. Краткосрочни позиции

4. Трансакции — архив

5. Изплащания

6. Оперативни прогнози

Беше вътре. Алекс проучи опциите, отначало неуверена коя да избере. Финансови позиции, оперативни прогнози, всичко й изглеждаше съвсем естествено и не можеше да повярва, че някъде тук се крие нещо толкова необичайно като престъпление. Само допреди месец това щеше да й се стори абсурдно. Подобно на информацията, с която работеше, всичко това бе прекалено логично, прекалено сухо, за да крие изненади. Нормална дейност на нормална застрахователна компания. И все пак тя знаеше, че това не може да е всичко. Смъртта на Майкъл Елиот й беше позволила да надзърне зад числата, с които работеше „Провидънс Лайф“, в живота на нейните служители. И някакво неподдаващо се на логика предчувствие й подсказваше, че нещо не е наред.

Сега обаче трябваше да се съсредоточи върху настоящето. Трябваха й данните за по-големите суми, изплатени от фирмата. Трябваше да са в петата опция. Алекс премести курсора и натисна ентър.

На компютъра му отне няколко секунди, докато стартира съответния софтуер и качи информацията. Накрая на екрана се появи самият архив: дати, суми, банкови кодове, номера на сметки, номера на застраховки и имена. Изплащанията бяха представени в обратен хронологичен ред. Списъкът започваше с Е. А. Даниълс, на когото преди седмица бяха превели сумата от 600 хиляди долара. Но ако се съдеше по кода, той не държеше парите си в „Оушън Стейт“.

И изведнъж Алекс видя каквото й трябваше: най-отгоре на екрана имаше опция, на която пишеше „ТЪРСЕНЕ“. Тя я избра и въведе банковия код на клона в Ийст Сайд. Курсорът незабавно посочи изплащане, извършено в края на декември, на името на О. Д. Брадли. Алекс потърси номера на сметката в списъка на Елиот: 75 71252. Повтори операцията и откри друг превод три дни по-рано, този път на П. А. Трайбовски. Номерът на сметката също фигурираше в списъка. Тя започна да записва подробностите в бележника си. Всичко бе точно според думите на Марк, освен…

Алекс спря да пише. Парите. На господин или госпожа Трайбовски не бяха превели обичайната сума от 100–150 хиляди долара, на колкото възлизаше средната застраховка. Ставаше въпрос за един милион. Тя отново натисна бутона за търсене. А. Д. Е. Плейфър беше получил 1.2 милиона. М. Д. С. Фокнър — 750 хиляди, А. М. Моруци — 1.5 милиона. Това бяха големи застраховки, може би не изключителни, но достатъчно сериозни, за да се занимава с тях единствено финансовият отдел. Защо Марк й бе казал друго? Дали наистина беше проверил сметките? Алекс притисна длан към челото си. Бе я излъгал. Просто искаше да я накара да престане да рови повече. „Можеш да забравиш идеята си за прането на пари.“ А когато бе забелязала противоречието в думите му, факта, че рутинните изплащания се извършват от „Искове“, не от „Финанси“, той бе започнал да се защитава, а после се разгневи.

Направо й призля.

— Копеле!

Марк искаше от нея да му има доверие и да го подкрепя, но дали той беше готов да й вярва? Не. Поне не повече, отколкото се бе доверявал на жена си Майкъл Елиот. Подходящо сравнение. Образ от бъдещето й — такова, каквото би могло да е. От потайност към лъжи, от лъжи към изневяра. В случая с Елиот това развитие беше продължило с години, ала при Марк вече почти бе достигнало финала си.

Алекс отново взе химикалката. Общо в шестте сметки в „Оушън Стейт“ бяха преведени малко над шест милиона долара, всичко в продължение само на един календарен месец. Но какво се беше случило с тях после? Ако тези пари бяха източникът на богатството на Елиот, как бе успял да ги вземе? Дали изобщо можеше да се намери някаква връзка? Тя си спомни вечерта, в която научи за десетте милиона, собственото си недоверие, категоричността на Лиз: „Вноски, купени облигации, продадени облигации. Всичко е тук. Някои от трансакциите са само отпреди седмици“. Банковите съобщения бяха единственото доказателство, което не беше виждала лично. Тя вдигна слушалката.

Докато набираше номера, не забеляза, че далечното механично бръмчене на асансьора е стихнало.

Грант доближи лице до стъклото и се опита да заслони с длан светлината от фоайето. Помещението тънеше в полумрак, редиците бюра и столове бяха пусти. Някъде в ъгъла светеше настолна лампа и хвърляше широка сянка високо по отсрещната стена. Дори вътре да имаше някой, той не издаваше нито звук.