Патрик Линч - Застрахователи

— Дявол да те вземе, Мак!

Алекс извади бележника от джоба си и провери имената на притежателите на сметки в „Оушън Стейт“, Брадли Плейфър… Досиетата им вече ги нямаше. Но Трайбовски… Тя се премести при следващата купчина. Не бе сигурна кога окончателно са престанали да водят книжен архив. Ако Трайбовски беше починал само година-две след като бе осигурил живота си, застраховката навярно съществуваше единствено в компютъра на централния архив. Докато търсеше, не можеше да не си го представи. Вече беше умрял, разбира се, но от какво? Сигурно беше бил богат, за да се застрахова за един милион долара. Сигурно бе живял в Ийст Сайд — само на няколко преки от Гьобърт или Елиот. Дали това означаваше нещо? Може би всички тези хора бяха приятели на Елиот?

Алекс отвори друга папка. Тръскот. Хвърли я настрани и взе предната. Трувер. И най-после я откри: застраховка, направена преди десет години от Фредрик П. Трайбовски, Клермонт авеню №14, Маунт Плезънт, Провидънс. Ползвателката, някоя си Патриша А. Трайбовски, по баща Лориме, беше негова съпруга.

Грант слизаше по стълбището. И чу шума. В стария склад имаше някой.

Той се промъкна по коридора и внимателно повдигна края на найлона. Разнесе се трясък, после металическо изтракване. В лицето му лъхна студено течение. Детективът вдигна револвера и безшумно се насочи към източника на звука. Бе тъмно, но през стелажите различаваше голямо бяло платнище, зад което нещо се движеше.

Замисли се дали да стреля. Гърмежът нямаше да се чуе много надалеч. И щеше да има достатъчно време, за да разчисти. Но трябваше да има предвид тъпия пазач. Идиотът можеше да слезе, за да провери какво става, и това щеше да усложни нещата. Ако се стигнеше дотам, щеше да се наложи да открие друг начин. Нещо по-… вероятно.

Стелажите свършиха. Грант насочи пистолета напред и излезе на светло.

— Госпожице Тайнън!

Не последва отговор, само нов трясък. Вратата на аварийния изход внезапно се отвори. Течението подхвана няколко листа и ги понесе над земята. Грант погледна към паркинга. През телената мрежа видя фарове, после на пътя излезе автомобил. След две секунди вече го нямаше.

Сградата на Клермонт авеню №14 беше от онези, които агентите на недвижими имоти наричат „къща с характер“. Не палат, но приемливо късче от Американската мечта — за човек със средни доходи. И тъкмо това бе проблемът: хората със средни доходи не застраховаха живота си за един милион долара. Алекс пресметна, че месечните вноски на Фредрик Трайбовски трябва да са били около хиляда и двеста долара, петнайсет хиляди годишно. И колко му бяха оставали от заплатата? Петдесет хиляди? Шейсет?

Беше паркирала тойотата пред номер 20 и се опитваше да събере смелост, за да почука на вратата. Щеше да излъже, че е от „Провидънс Лайф“, да покаже старата си служебна карта, ако се наложи, и да обясни, че имат софтуерен проблем, който налага да проверят изплатените застраховки. Планът й бе малко неубедителен, дори рискован. Компанията беше изплатила на Патриша Трайбовски един милион долара. А после тя бе дала десет процента от тях на Майкъл Елиот. Други бяха направили същото. Защо? Какво беше направил за тях Елиот?

След като се бе върнала от „Провидънс Лайф“ уморена до смърт, Алекс едва намери сили да се съблече. Но после спа неспокойно, час по час се будеше, всеки път подгизнала от пот, въпреки че в стаята бе студено. Когато в пет часа Оскар скочи в краката й, тя едва не падна от леглото. Сърцето й бясно туптеше, влажната й коса лепнеше — и нямаше представа защо. Сигурно бе сънувала кошмар. Защо иначе се чувстваше толкова уплашена? Но не си спомняше нищо, само някакъв неопределен страх. Ставаше нещо, което променяше живота на хората. Бе променило Майкъл Елиот, после Лиз Фостър и Марк Ферули. А може би неусетно променяше и самата нея.

Сега невиждащите й очи бяха вперени към мократа улица. Все още не можеше да повярва, че Марк я е излъгал съзнателно. Но опитите й да оправдае измамата му, да приеме, че е станало недоразумение, че не е разбрал данните, че е бил прекалено зает, за да ги провери, всичко това отстъпваше пред самото му поведение. Той бе положил толкова усилия да я накара да се откаже, после се бе опитал да я успокои с глупава лъжа. Алекс усещаше, че раздялата им е свързана с… с онова, което отравяше хората. Той участваше във всичко това, сигурно участваше.

Замисли се за повишението му. Спомняше си усмихнатото му лице, когато вечеряха в „Хемънуей“. Държеше се невероятно самодоволно, дори самонадеяно. Сякаш знаеше какъв ще е резултатът още преди обсъждането да е започнало…