Патрик Линч - Застрахователи

После й хрумна нещо друго. Тя стисна волана. Не беше точно мисъл, не точно идея, по-скоро странна асоциация. Отнасяше се за банкера — как ли се казваше? — Мълинс, човека от „Оушън Стейт“. Ясно си представи лицето му на събирането, начина, по който слушаше прощалната реч на Гьобърт, поглаждайки брадичка с лявата си ръка. Когато разговаряха до шведската маса, тя остана поразена от скъпия му златен часовник. Стори й се странно: часовник за двайсет хиляди — най-малко двайсет хиляди — на ръката на човек, който носи дрехи за двеста долара, при това стари. По-късно часовникът вече не бе на китката му. Защо? После Марк и неговото БМВ — не порше, да, нито спортен мерцедес, но все пак автомобил, струващ над петдесет хиляди долара. Петдесет хиляди долара, които той нямаше. Разбира се, имаше много начини да си го позволи, но ако беше избрал някой от тях, защо после бе върнал колата? Първо изчезваше златен часовник, после лъскав нов кабриолет. Ами Елиот, човек, който живееше в къща за… за колко? Двеста хиляди? Мултимилионер, който умира, докато монтира лавици в дневната.

— Защо?

Собственият й глас отново я върна на дъждовната улица. И ето че седеше в тойотата пред дома на вдовицата, жена с адски много пари, макар и не чак толкова много, колкото й дължаха, жена, въпреки това живееща в къща за…

Алекс поклати глава. Числата започваха да я подлудяват. Просто не се връзваха.

Улицата пустееше. Тротоарите бяха почистени и снегът бе натрупан на купчини в дъното на отбивките. Дъждът започваше да ги топи.

Трябваше да позвъни на вратата два пъти. Накрая защракаха ключалки и резета. Разнесе се груба ругатня.

— Да, какво искате? — Иззад веригата я погледнаха кървясали очи.

Алекс положи всички усилия да се усмихне и си придаде професионален вид.

— Госпожо Трайбовски, казвам се…

— Я чакайте.

— Моля?

— Аз не съм госпожа Трайбовски — казаха очите.

Алекс облекчено въздъхна. Явно разговаряше с прислужницата.

— А, извинете ме. Тук ли е госпожа Трайбовски?

— Не зная, трябва да почукате на нейната врата.

Алекс отстъпи и огледа улицата. Дали че беше сбъркала адреса?

Вратата се отвори докрай и пред нея застана жена с навъсено лице. Завързваше колана на розовия си пеньоар около онова, което някога трябваше да е било талията й. Не приличаше на прислужница.

— Съжалявам — рече Алекс. — Мислех…

— Да, Трайбовски наистина живееха тук. Преместиха се преди две години.

— Разбирам.

— Отнеха им къщата заради неизплащане на ипотеката.

Алекс зяпна, а жената доволно кимна.

— Знаете ли… — Тя се опита да възвърне самообладанието си. — Знаете ли къде бих могла да я намеря?

— Разбира се. И като идете при нея — жената изчезна за миг, после отново се появи с купчина списания и пликове — предайте й да уреди въпроса с пощата. Проклета да съм, ако продължа да й препращам писмата.

Алекс се върна в колата и няколко минути се мъчи да разчете почерка на жената. Когато най-после разбра какво е написано на първия плик, се обърка още повече: Патриша Трайбовски се беше преместила в Поутъкит 14 14 Град в североизточната част на Роуд Айланд. — Б.пр. .

Докато шофираше на изток по Чокстоун авеню, по предното стъкло на тойотата яростно зашиба град. Тя излезе на междущатската магистрала и потърси шосе 1, което щеше да я отведе в района на Поутъкит, като през цялото време се опитваше да свърже всичко в правдоподобен сценарий. Имаше много случаи с хора, които се застраховаха и по-късно откриваха, че не могат да си позволят вноските. Но тогава просто преставаха да плащат. Господин Трайбовски трябваше да е продължил да превежда парите, иначе фирмата нямаше да изплати застраховката на вдовицата му.

Когато отби от магистралата, изведнъж се сети за друго. Колко често хора, изправени пред финансова катастрофа, например собственици на малки компании, които се сблъскваха с данъчните власти и знаеха, че рано или късно ще фалират, колко често такива хора си правеха голяма застраховка, изплащаха я със служебни пари, докато можеха, и после се самоубиваха, за да осигурят бъдещето на семейството си? Самоубиваха се, за да не го оставят да живее в мизерия. Трябваше грижливо да инсценират всичко, разбира се. Застраховки на явни самоубийци не се изплащаха, но компаниите можеха да бъдат заблудени. Просто трябваше да събереш смелост и да преобърнеш автомобила си в някое дере. Често ли се случваше? Естествено, нямаше статистика, защото смъртта официално се обявяваше за нещастен случай.