Патрик Линч - Застрахователи

Алекс настръхна. Този човек беше Марк. Млад, алчен, готов да нарушава правилата. Кръвта кънтеше в ушите й. Тъкмо затова бяха прескочили Дрю Когил: опитен, компетентен, но прекалено честен.

Мъж с дебела работна риза блъсна масата й, докато минаваше покрай нея.

— Прощавай, малката.

Тя не му обърна внимание. Трябваше да направи нещо. Трябваше да каже на някого. Алекс се изправи. Но на кого?

Замисли се за полицията. Имаше ли достатъчно доказателства, за да ги убеди? Достатъчно, за да ги накара поне да проверят случая? Може би. А може би не. Всъщност не разполагаше с почти никакви факти. Стара застраховка, която сама по себе си не доказваше нищо. А и бе откраднала информацията за нея, незаконно навлизайки на територията на компания в която вече не работеше. Освен това, ако измамниците от „Провидънс Лайф“ бяха хитри, нямаше да има уличаващи документи. Всички данни във фирмата се обработваха електронно. Алекс изпитваше странното чувство, че веднага щом полицаите влязат в залата на дванайсетия етаж, компютърната система на централния архив ще блокира.

Лиз внезапно се събуди от див, почти безумен смях. Седна на леглото и запремигва към телевизора. Предаваха комедийно шоу. Мъж по вълнена риза стоеше замръзнал с комично свити рамене, докато публиката в студиото ревеше и ръкопляскаше. Лиз заопипва за дистанционното управление, откри го под кръста си и изключи телевизора. Едва после осъзна силната болка зад очите си. Примижа и погледна вградения в таблата на леглото часовник. Големите червени цифри показваха 20:30. Беше спала близо три часа. Нищо чудно. Предната нощ почти не бе мигнала заради хъркането на мъжа в съседната стая — и от мисли какво да прави с живота си.

Стана и отиде в банята. На луминесцентната светлина кожата й изглеждаше восъчнобяла, очите й бяха подути и отдолу имаше тъмни кръгове. Тя изпъшка и изключи лампата. През тънката стена се чуваше звукът на друг телевизор. Очевидно съседът й гледаше същото шоу. Гадеше й се, чувстваше гърлото си пресъхнало, навярно от скоча, който беше отворила в четири и половина. Лиз се облегна на мивката. Напоследък придобиваше много лоши навици. Сякаш вече нищо не я интересуваше. Трябваше да се стегне. Тя завъртя кранчетата и подложи глава под водната струя, после напълни шепи и пи.

— Госпожице Фостър?

Не бе сигурна дали наистина го е чула. Лиз спря водата й се заслуша.

На вратата се почука.

— Госпожице Фостър?

Сигурно бе някой от мотела. Само Алекс знаеше къде е. Тя взе хавлията.

— Кой е?

Отговорът се забави. Няколко секунди се чуваше само трафикът по магистралата, газенето на автомобилни гуми в киша.

— Казвам се Джаксън, полицай Том Джаксън. — Мъжът говореше любезно, лаконично и официално. — От полицейското управление в Провидънс.

Лиз открехна вратата, без да сваля веригата. Беше малко по-млад, отколкото очакваше, висок и строен, с рядка, късо подстригана руса коса. Носеше дълго палто с вдигната заради дъжда яка. В сумрака не можеше да види очите му.

— И идвате чак от Провидънс?

— Да, госпожо.

Хрумна й, че може би е дошъл да я арестува.

— Но тук е Кънектикът — каза тя. — Нямате правомощия в този щат.

— Така е, госпожо. — Сега гласът му звучеше по-приятелски, неофициално. — Надявахме се, че въпреки това ще ни помогнете. Нужна ни е само информация.

— Откъде знаете, че съм тук?

Мъжът придърпа яката си още по-плътно. По пътя изтътна камион и почти заглуши отговора му.

— Познавате Александра Тайнън, нали? — каза той и протегна напред служебна карта, която в мрака Лиз не можеше да прочете. — Тя ни съобщи къде да ви открием. Съжалявам, че се натрапвам така, но имате ли нещо против да вляза? Ще стана вир-вода.

Александра. Ясно. Странно, че беше отишла в полицията, без да я предупреди. Нещата сигурно се бяха развили по-бързо, отколкото очакваше — или Алекс просто вече не й вярваше? Така или иначе, Лиз изпита облекчение. Не можеше да живее в постоянен страх. Тя свали веригата и се отдръпна.

Джаксън хвърли поглед към паркинга и влезе. Лиз видя, че цялото му лице е в белези, особено по бузите. Изглеждаше измършавял, сякаш току-що е оздравял от тежка болест. Носеше кафяви кожени ръкавици.

— Занимаваме се с някои операции на „Провидънс Лайф“ — каза той след като затвори вратата. — Незаконни операции. Разбрах, че сте били служителка в компанията.

— Точно така, във финансовия отдел. Все още се водя на работа.

Джаксън се огледа наоколо. Леглото бе разхвърляно, наоколо се въргаляха останки от храна.