Патрик Линч - Застрахователи

— Минаваме по пряк път — проследил погледа й, каза Джаксън и се наведе напред. — Сега наляво, нали, Калвин?

Другият отново не му отвърна. На слабата светлина на уличните лампи Лиз зърна очите му в огледалото. Не беше сигурна, но й се стори, че я наблюдава. Тя потръпна и се уви в якето си.

— Та колко време сте били с тоя Елиот?

Въпросът я свари неподготвена и й трябваше известно време, за да се съсредоточи.

— Работих с него близо три години.

— Да, но аз не питам за работата — рече Джаксън. — Имах предвид колко време двамата сте…

Този път Калвин наистина я наблюдаваше.

— Около година и половина.

— Аха. Жена му знаеше ли?

Лиз рязко се обърна към него, но той продължаваше да гледа право напред.

— Не. Мисля, че не.

— Лъжливо копе… — Джаксън се усмихна. — Искам да кажа, че е бил доста потаен.

Тя не знаеше какво да отговори. Отначало полицаят се държеше любезно и добродушно. Сега ставаше арогантен и груб, сякаш случаят вече му беше в кърпа вързан и нямаше търпение да получи повишение.

— Искате ли дъвка? — Той извади от джоба на палтото си пакетче и й предложи.

— Не, благодаря.

Джаксън разопакова една за себе си и я лапна.

— Струва ми се, че такъв тип… — той усилено задъвка за миг, — човек, дето, хм, е постъпил така, това хич не говори хубаво за характера му, за моралните му устои де, това, че е искал да избяга. Искам да кажа, че човек си има отговорности. Задължения. Нали ме разбирате?

Лиз не отговори. Искаше й се да каже нещо в защита на Майкъл, но не знаеше дали е разумно.

— Може и да не е така — продължи той. — Искам да кажа, че сте щели да си поделите всички ония пари, нали? Какво щяхте да правите с тях? Да си купите състезателен кон ли, какво?

— Казах ви. Не знаех за парите до… до смъртта на Майкъл.

— Да, ясно — отвърна Джаксън и се усмихна. — Просто сте били влюбени.

— Да, бяхме.

Той продължи да дъвче. Минаваха покрай тухлени складове с ръждясали железни покриви. Не можеше да са на повече от половин километър от реката, но като че ли изобщо не се приближаваха към града.

— Да, каква трагедия — накрая рече полицаят. — Всичко е било готово за бягството и после тоя тип да вземе, че да пробие кабела. Не разбирам обаче защо е слагал лавици за старицата си, като се е канил да я напусне. Може… — Той повиши глас и се обърна към Калвин. — А бе, може да си е мислил, че като го няма, тя ще прекарва много повече време в четене и ще има нужда от етажерки.

Калвин нервно се засмя. Лиз внезапно се почувства неспокойна. Хвърли поглед през рамо и видя светлините на Ню Лъндън да избледняват в далечината.

— Как мислиш, Лиз? — попита Джаксън. — Дали действително е било нещастен случай? Или пък самоубийство?

— Не. Не, разбира се. Ние се готвехме да… Не.

— Значи смяташ, че някой може да го е очистил, така ли? Да е инсценирал инцидента? Мислиш ли, че е възможно?

Лиз мъчително преглътна. Може би се опитваха да я сплашат? Може би се надяваха, че така ще им каже нещо повече за парите, да им признае нещо. Може би не вярваха на всичко, което им бе разказала Алекс. Може би си мислеха, че и тя е била замесена заедно с Майкъл.

— Не… не зная. Вие кажете. Вие сте ченгетата.

Още докато изричаше тези думи, тя осъзна, че вече не вярва в това. Сърцето й бясно се разтуптя.

— Ще ни трябва малко време. — Джаксън се замисли. — Ще се наложат някои експертизи. Но може да се направи. Искам да кажа, че оная негова стара бормашина направо си е смъртоносно оръжие. Кожухът е метален, цялата изолация е прецакана. Според мен може да го е убила веднага, ако, хм, са го накарали да я хване. Дупката в кабела и всичко останало би могло да се направи после. Хората винаги се мъчат да съберат две и две, нали разбираш какво искам да кажа?

— Виждали… виждали ли сте трупа?

Джаксън я погледна. Устните му бавно започнаха да се разтеглят в усмивка.

— Да. Бих ти разказал всичко, ама не искам да те разстройвам.

Автомобилът намаляваше скоростта. През мокрите прозорци Лиз видя тъмна вода, навярно канал, по повърхността му плаваха парчета лед. Не можеше да събере мислите си. Не знаеше какво трябва да направи.

— Какво е това? — със свито от страх гърло попита тя. — Къде отиваме?

Завиваха по неосветен черен път. Плимутът заподскача по пълните с киша дупки.

— Нали ти казах, минаваме по пряк път. — Джаксън разкопча палтото си. — Господи, каква нощ! Ако продължи така, ще стане наводнение.

Лиз видя, че плъзга ръка под сакото си. Не го изчака да извади пистолета, а дръпна дръжката на вратата и я бутна навън с цялата си тежест. През отвора бликнаха пръски, и сняг.