Патрик Линч - Застрахователи

До отсрещния тротоар беше паркиран сив бус и две жени в светлосини гащеризони носеха увити във фолио подноси и флуоресциращи термоси към номер 27, където живееше възрастна двойка. Алекс едва сега осъзна, че не е обядвала. Минаваше четири и половина, скоро щеше да започне да се смрачава, а от сутринта не бе хапвала нищо. Изобщо не се чувстваше гладна, дори малко й се гадеше. Освен това я болеше глава. Тя докосна челото си, за да провери дали няма температура. Сега само трябваше да я тръшне някой грип.

Оскар отново мяукаше. Правеше го цял следобед, разхождаше се насам-натам и жално мяукаше.

— Какво има, миличък?

Алекс го вдигна и го погали по главата. Котаракът се държеше сковано и мърдаше с уши, като че ли милувките й го дразнеха. Тя го почеса по шията, тактика, която само за две секунди го превръщаше в хипнотизирано мекотело. Но този път не подейства. Той скочи на пода, погледна храната в паничката си и укоризнено вдигна очи към Алекс.

— Това е сьомга и заек, Оскар. Любимите ти.

В този момент Оскар направи нещо абсолютно необичайно. Облегна се на бюфета — облегна се така, като че ли е уморен, като през цялото време не преставаше да мяука. Алекс вдигна слушалката и набра номера на Уайт. Все още нямаше връзка.

— По дяволите!

Слепоочията й пулсираха. Главата я болеше толкова силно, че не можеше да се съсредоточи. Тя затръшна телефона и си облече палтото.

Откри отворен магазин на Тейбър авеню и купи хляб, сирене и тиленол. Разходката на чист въздух сякаш проясни главата й. Върна се в апартамента няколко минути след шест и отново опита да се свърже с Уайт. Никой не отговаряше.

Направи си сандвич, но когато седна да го изяде, установи, че все още няма апетит. Всъщност от мисълта да сложи нещо в уста й се гадеше. Алекс сбърчи вежди, изправи се и отиде да хвърли сандвича в кошчето, но то не се отвори и сандвичът падна на пода.

— По дяволите!

Наистина отвратителен ден. Тя се наведе да повдигне капака и болката запулсира зад очите й. Смачкано на топка парче домакинска хартия, изцапана с черни сажди, подпираше ръба на капака и му пречеше да се отвори. Алекс го натика навътре и пусна сандвича. После изпи два тиленола и седна на леглото.

Оскар се цупеше в ъгъла — не в панера си, а между пейката под прозореца и стената.

— Оскар, миличък. Какво правиш?

Очите му бяха затворени и дишаше тежко, сякаш сънуваше кошмар. Алекс никога не го бе виждала да спи извън панера си. Усети, че и на нея й се спи, и реши да подремне.

В стаята беше приятно топло.

Въглеродният окис изтичаше от шкафа с бойлера точно срещу леглото й. Там, където опитни пръсти бяха скъсали гумената изолация на отвеждащата тръба, не бяха останали мръсни отпечатъци. Бойлерът бе стар. Дори не се беше наложило да докосват кислородната горелка. Тя гореше с типичния жълт пламък и дори около сервизната врата имаше сажди — още един признак за опасен дефект. Очевидно старата госпожа изобщо не викаше техници да го поддържат и сигурно отдавна отделяше известно количество въглероден окис, вторичен продукт на непълно горене. Докато системата разполагаше с нужната вентилация, докато отделяните газове — въглероден двуокис и по-страшният окис — се отвеждаха навън, нямаше риск. Но ако отвеждащата система се повредеше… Ако изобщо си направеше труда да провери, местната полиция нямаше да открие нищо друго, освен поредния развален домакински уред. Дефектно или зле вентилирано отоплително съоръжение, запушени комини, използване на скари с дървени въглища в апартаментите, отопляване на стаите с готварски печки — причините за такива нещастни случаи бяха безброй и застрахователните компании отлично ги познаваха. Не се случваше непрекъснато, ала все пак се случваше. Със студенти или наематели на евтини квартири, хора, които имаха навика да вярват в провидението.

Вратата на шкафа беше открехната. Газът се процеждаше в стаята — без цвят и мирис, абсолютно незабележим.

Алекс дишаше тежко, с леко разтворени устни.

Стоеше на пясъчна ивица. Небето бе сиво, черното море — гладко като огледало. Приличаше на стъкло, но тя виждаше, че е течно. Движеше се бавно, сънливо, по повърхността се плъзгаха гънки. Марк седеше в лодка с гребла. Приближаваше се към нея. Викаше я при себе си. Алекс просто стоеше неподвижно. Той й махаше и сочеше към краката й. Очите му бяха черни и стъклени като морето. Тя се опита да извика, но нямаше глас. Сърцето й туптеше бързо и сякаш искаше да изскочи от гърдите й.