Патрик Линч - Застрахователи

— Сама ли сте тук?

Лиз кимна.

— За къде пътувате?

— За никъде. Аз… — Тя внезапно се засрами, напъха ризата в панталона си и потърси обувките си. — Не пътувам за никъде. Просто… реших да напусна града. Алекс не ви ли обясни? За пожара и всичко останало?

Джаксън кимна.

— Да, да, обясни ни. Ужасна случайност.

— Случайност ли? — Лиз откри обувките си до леглото и седна, за да се обуе. — Мисля, че изобщо не беше случайност. А вие?

Той замислено кимна.

— Е, ще проверим и това, бъдете сигурна.

— Алекс добре ли е?

Джаксън премигна, после се усмихна.

— Естествено. Защо да не е?

— Не зная, просто… Тя търсеше… доказателства, така ми каза. Стори ми се опасно. Моля, седнете.

Полицаят погледна покрития с найлон фотьойл, сякаш за пръв път виждаше такова нещо.

— Ще постоя. Вие сте познавали Майкъл Елиот, нали?

Дали го е познавала? Странен начин да се опише връзката им.

— Да, аз… да, познавах го. Но нямах представа, че е замесен в нещо незаконно — припряно прибави Лиз.

— Разбира се. Научих, че е оставил у вас някои документи, свързани с финансовите му дела.

Тя кимна. Ето защо Алекс не й беше казала за полицията. Навярно се страхуваше, че Лиз няма да им ги предаде, че ще се опита да ги скрие някъде. Може би, ако я бе предупредила, наистина щеше да постъпи така. Човек трудно се отказваше от десет милиона долара.

Лиз взе ръчната си чанта и извади тъмнокафяв плик.

— Ето — подаде му го тя. — Значи имате представа каква е цялата тази история?

Джаксън отвори плика и прегледа съдържанието му, макар Лиз да имаше чувството, че не е наясно какво гледа.

— Работим по въпроса — отвърна той. — Това ли е всичко?

— Имах и други документи, но ги дадох на Алекс.

Полицаят я погледна.

— И какви точно бяха те?

— Не зная. Мисля, че Алекс се опитваше да разбере. Не ви ли каза?

Джаксън прибра банковите съобщения в джоба на палтото си.

— С нея е разговарял един от колегите ми. Съобщила му е много информация. — Той се усмихна. — Нямаме опит с такъв род случаи.

Лиз знаеше, че финансовите престъпления са рядкост за полицейското управление в Провидънс. Можеше да си представи как се мъчат да следват Алекс Тайнън в тайнствения свят на застрахователните процедури. Трябваше да отдаде дължимото на убедителността й, че изобщо ги е накарала да я изслушат.

— Знам, че е малко късно — каза той, — но ще сме ви признателни, ако дойдете в местния участък, за да дадете показания. Налага се да действаме бързо, за да стигнем до дъното на тази история.

— Какво, сега ли?

— Боя се, че да. В наше време парите се придвижват светкавично, госпожице Фостър, хората също. Сигурен съм, че го разбирате.

Лиз се колебаеше. Защо не разговаряха тук? Защо всичко трябваше да е толкова официално?

— Ами, аз… Ако става въпрос за… обвинение или нещо подобно, искам да се срещна с адвокат.

Джаксън отново се усмихна.

— Не става въпрос за обвинение, уверявам ви. Просто, за да получим заповед за арест, ще имаме нужда от писмени показания. — Той отиде до стола и взе скиорското яке на Лиз. — Това не е някаква бандитска дупка в южен Провидънс. Това е „Провидънс Лайф“. Стълб на обществото. Гьобърт сигурно е „на ти“ с всички съдии в града.

— Писмени показания за какво? — попита Лиз. — Казах ви, не зная нищо за престъплението.

Джаксън й помогна да облече якето.

— Можем да поговорим за това в участъка.

В отсрещния край на паркинга беше паркиран необозначен плимут, точно зад яркорозовия надпис „СВОБОДНИ СТАИ“. Лиз забеляза мъжа зад волана едва когато Джаксън й отвори вратата.

— Това е партньорът ми Калвин.

Калвин хвърли поглед назад и изсумтя някакъв поздрав или просто се прокашля. На оскъдната светлина Лиз виждаше само, че е по-тъмен и по-едър от Джаксън, с еднодневна набола брада и гладко вчесана назад коса, която се спускаше над яката му. В колата се носеше силен плодов аромат, навярно от ароматизиран дезинфектант.

— Госпожица Фостър се съгласи да даде показания в участъка — докато се настаняваше до нея, съобщи Джаксън. — Точно както ти казах.

Гласът му звучеше самодоволно, сякаш доказваше нещо на партньора си.

— Калвин си мислеше, че няма да ни сътрудничите — поясни той. — Нали така?

Калвин не отговори, а включи на скорост и излезе на магистралата. Предните колела леко поднесоха по рампата. Дъждът се усилваше и постепенно стопяваше купчините сняг край пътя. Завиха на първата пресечка и продължиха на юг към брега. Фосфоресциращото сияние на града остана от лявата им страна. Нямаше почти никакъв трафик, извънградските магазини и мотели отстъпиха мястото си на промишлени предприятия, някои от които изоставени, ако се съдеше по закованите с дъски прозорци и изпочупените огради. Лиз видя висока тухлена сграда с полуизтрит бял надпис „КОРАБНИ ДВИГАТЕЛИ“.