Патрик Линч - Застрахователи

Джаксън се пресегна и я сграбчи за рамото.

— Стой, кучко!

Вкопчила се в шасито, Лиз гледаше надолу към пътя. Шофьорът удари спирачки. Тя полетя напред и си блъсна главата в рамката на вратата. Автомобилът бясно се завъртя, Джаксън продължаваше да крещи и да я дърпа за рамото. Лиз замахна и го одра по лицето. Чу го да извиква от болка и изведнъж се оказа свободна. За миг зърна погледа му, струйката кръв под окото му, протегнатата му през отворената врата ръка. Леденият нощен вятър развяваше косата й. След това падна на земята: първо ужасното търкаляне, после ударът.

Калвин изскочи навън и се втурна към нея. Джаксън го последва, като притискаше окото си с носна кърпичка.

— Е? — попита той.

Другият остана неподвижен, вперил поглед в сгърченото тяло. Побутна главата й с крак. После безмълвно я стисна за китките и я повлече към канала.

— Мъртва ли е? — ядоса се Джаксън.

Калвин вдигна очи към него и зачака да я хване за краката.

— Има ли значение? — попита той.

Когато клетъчният му телефон иззвъня, Грант се качваше по стълбището. Обаждащият се не се представи, но той знаеше кой е. Задачата била изпълнена, макар и не точно според плана. Искаше му се да попита какво се е объркало, но сега не беше нито моментът, нито мястото.

— Ще ти се обадя — само отвърна Грант. После понечи да изключи, но гласът продължи:

— Кой ти каза къде да я открием?

Детективът се намръщи. В отсрещния край на залата разговаряха двама души от „Маркетинг“. Разбираше защо хората са нервни. Напоследък започваше да става горещо. Но това не бе основание за небрежност.

— Никой не ми е казал. Просто го чух — отвърна Грант, докато откачваше връзка ключове от колана си.

— Какво, да не си подслушвал през ключалката?

Той влезе в комуникационния център, от който се стигаше до рецепцията. Тук се намираше телефонната централа на „Провидънс Лайф“, както и цялата наблюдателна техника.

— Не — като се опитваше да не проявява нетърпението си, каза Грант. — Слушах запис. В тази компания следим разговорите на служителите си. Това опростява нещата. Всъщност тъкмо отивам да проверя дали нещо не е изтрито. Доволен ли си сега?

— Не, не съм доволен. Тая кучка за малко да ми извади окото.

Грант не отговори. Не искаше да го слуша. Не и по клетъчен телефон.

— Измитаме се от града за няколко дни — накрая съобщи гласът. — Ще те потърсим.

Алекс седеше на дивана, механично галеше меките като кадифе уши на Оскар и си представяше какво ще каже компанията, какво ще каже Нойман, ако тя започне да отправя обвинения: „Нали разбирате, наскоро госпожица Тайнън загуби мястото си при нас. При такива обстоятелства, струва ми се, често се случва да…“.

Нойман щеше да е спокоен, безстрастен, унищожителен. Именно мисълта, че отново ще се изправи пред него, дори в присъствието на полицай, я накара да вземе решението си. Трябваше да говори с Уайт. Нямаше друг начин. Уайт бе единственият, който познаваше компанията — нейната структура и служители — единственият човек, който я познаваше достатъчно добре, за да продължи разкритията й.

Но нямаше да е лесно да се свърже с него. Повечето телефонни линии в Нюпорт бяха прекъснати. Според съобщенията по телевизията топящият се сняг се оказал по-опасен от леда. Били мобилизирани всички спасителни служби в Роуд Айланд, евакуирали наводнени селища, спасявали хората от автомобилите им, вдигали повалени дървета от пътищата.

Алекс отиде до прозореца и погледна навън. Тук-там по тревата все още имаше сняг, но проливният дъжд беше измил по-голямата част от улицата. Реката в центъра на Провидънс беше заляла любимите кейове на кмета Монтанели, но тук горе бяха в безопасност.

Въпреки това жителите на Ийст Сайд проявяваха обичайната си за такива случаи солидарност. Тази сутрин, докато Алекс обикаляше из града в търсене на Трайбовски, при Мейви Конъли се отбили представители на две различни инициативни групи, за да проверят дали всичко е наред. Единият искал да й даде топла храна, докато другият, блед и сипаничав, се интересувал дали в къщата е студено. Дори настоявал да обиколи апартаментите и да провери изолацията, като обяснил, че много възрастни хора вече били пострадали от измръзване. „Казах му го направо — рече Мейви, която очевидно не обичаше да я смятат за стара, — че ако съм имала намерение да умра от студ, щях да го направя още преди два дни. Нямаше да чакам дъжда.“

Алекс се засмя и след това половин час остана на стълбището, за да приказват за ужасното време. Обикновено не се държеше толкова любезно с хазяйката си, но сега смяташе, че ще е от полза старицата да е на нейна страна, когато се наложи да обяснява защо може би няма да е в състояние да плаща по-високия наем, предложен от Кенет. След веселия разговор имаше чувството, че е най-голямата лицемерка в Роуд Айланд.