Патрик Линч - Застрахователи

Въглеродният окис проникваше дълбоко в белите й дробове, вихър от молекули, търсещи хемоглобина в кръвта й. Там, където окисът се свързваше с хемоглобина, не можеше да проникне необходимият за тялото й кислород. Алекс започваше да се задушава. Първо щяха да запулсират слепоочията й. Следваше виене на свят, гадене, замъглено зрение. Сънят щеше да премине в кома, комата — в смърт.

В съня си Алекс прочете името на лодката и с усилие на волята произнесе буквите: Л-И-Р-А. Марк отчаяно сочеше. Алекс сведе поглед и разбра, че черната течност се надига — вече заливаше пръстите й. Беше ледена. Съзнаваше, че водата означава смърт. Отново погледна към него, но Марк бавно се отдалечаваше към хоризонта на стъкленото море. Лодката не оставяше следа. Силуетът му се сля с лодката. После се превърна в точица и изчезна. Алекс вдигна ръце към лицето си и изкрещя.

И видя, че седи на леглото в стаята си. Ужасна болка разцепваше черепа й. Тя докосна главата си и потърси раната. Пръстите й бяха изтръпнали. После забеляза зачервените си нокти. Запремигва и ги доближи до очите си. Сякаш бяха покрити с флуоресцентен лак, какъвто никога не използваше. И изведнъж някъде дълбоко от паметта й изплува смисълът на всичко това: карбоксихемоглобин. Беше обгазена. Тя потърси с поглед Оскар. Котаракът не бе помръднал от мястото си. Но имаше нещо… нещо… с внезапен ужас Алекс разбра, че Оскар вече не диша.

Тя се изправи. Подът сякаш се клатеше като корабна палуба. Алекс с препъване отиде при Оскар и вдигна отпуснатото му тяло. Сивите очи под полузатворените му клепачи бяха изцъклени.

От гърлото й се изтръгна сухо ридание. Изтече цяла вечност, докато намери вратата. Накрая успя да я отвори и жадно си пое дъх.

„Искат да те убият.“ Мисълта се появи в главата й, сякаш някой се опитваше да й го обясни. „Искат да те убият.“ Тя остави Оскар на пода и се върна в стаята. Отвори прозореца и вдиша чистия въздух. Леденият дъжд я поосвежи. Алекс прокара длан по лицето си.

Разтърсваше се от гняв. Отиде право при шкафа и отвори вратата. Не знаеше какво очаква да види, но нямаше нищо. Само мръсният стар бойлер. После си спомни за измазаната със сажди хартия. Бяха пипали бойлера и после си бяха изчистили ръцете. Алекс пусна дръжката на вратата. Трябваше да внимава, за да не унищожи уликите. Тя се пресегна и изключи горелката.

Набра номера на полицията. Едва когато полицаят й каза да се успокои, осъзна, че плаче.

— Извинете ме, аз… — Алекс стисна клепачи. — Убиха… убиха котката ми.

— Какво? — ядосано попита мъжът.

— Убиха котката ми. Някой…

— Слушайте, госпожо. Щом някой е убил котката ви, ще се наложи утре сутрин да дойдете тук и…

— Не, вие не разбирате, опитали са се да убият мен.

— Но нали току-що ми казахте…

— Опитали са се да убият мен, но са убили котката ми.

— Кой?

Алекс се помъчи да проясни мислите си. През отворения прозорец нахлуваше леден въздух. По масата се образуваха капчици.

— Видяхте ли ги? — попита ядосаният глас. — Видяхте ли лицата им?

— Не, аз…

— Още ли са в сградата?

— Не… не, предполагам, че не.

— Добре, слушайте. — Говореше така, като че ли притискаше под брадичката си поне още две слушалки. — Ако ми дадете името и адреса си, веднага ще пратим някого.

Тя му обясни къде живее и затвори.

— Опитаха се да ме отровят — каза на празната стая Алекс.

После застана пред отворения прозорец. Какво щяха да направят сега? Какво щяха да направят сега, след като се бяха провалили? Да се върнат и да я застрелят ли? Загледана към улицата, тя се зачуди дали в момента я наблюдават. Втренчи се в сенките между старите къщи, помъчи се да различи лица в мрачните купета на паркираните автомобили, заслуша се за стъпки.

Излезе на площадката и взе трупчето на Оскар. По лъскавата му козина закапаха сълзи. Въпросът безмилостно се въртеше в главата й. Кои бяха те? Кой искаше да я убие? Същите хора, които бяха унищожили къщата на Лиз ли? Хората, които знаеха достатъчно за нещастните случаи, за да включат печка в контакт за лампа? Хората, които знаеха достатъчно, за да инсценират токов удар?

Мисълта я връхлетя като мълния и тя дори се зачуди как не й е хрумнала по-рано. Майкъл Елиот не бе умрял при нещастен случай. Бяха го инсценирали. Също както щеше да изглежда нейната смърт. Също като пожара в дома на Лиз. А кой знаеше повече за нещастните случаи от застрахователните компании?

Харолд Тейт разтриваше челото си и се мъчеше да се съсредоточи. На светлинното табло бяха поставени черно-бели негативи с големината на рентгенови снимки. Всеки представяше замъглени черни линии, подредени в дълги колони. Настрани лежеше купчина подобни негативи в кафяви хартиени пликове. Минаваше единайсет и в лабораторията нямаше никого. Болеше го глава. Копнееше да си тръгне, но му оставаше да провери само още няколко снимки. След това най-после можеше да забрави за цялата история. Можеше да я отдаде на замърсяване и да престане да се страхува. Защото наистина се страхуваше.