Патрик Линч - Застрахователи

— Маккормик е мъртъв. Не знаеше ли? Открили го сутринта. Свръхдоза. Замърсен кокаин.

Внезапно Алекс разбра защо му е пистолетът. Сърцето й се разтуптя.

— Но… Господи! Господи, аз… мислех, че е в клиника.

— Върна се. Каза, че бил приключил. С дрогирането, имам предвид.

За миг Алекс онемя. В „Провидънс Лайф“ имаше само шепа хора, които трябваше да са замесени в измамата, неколцина души, към които сочеха уликите. И двама от тях вече бяха мъртви. Кой оставаше? Навярно някой от „Искове“, може би и от „Разследване“. Но кой? Ами от „Финанси“ и „Застраховки“? Ами директорският борд?

— Рандъл, смятам, че е време да идем в полицията и да им разкажем всичко. Сигурно можем да…

— В полицията ли? Защо?

Алекс се приближи до масата. Виждаше, че Уайт е нервен, дори потресен, и все пак очевидно не беше готов да приеме истината.

— Рандъл, нали не мислиш, че е било нещастен случай?

Той прокара длан по лицето си.

— Ралф беше наркоман. Взел е свръхдоза от лоша дрога. Постоянно се случва.

Уайт се изправи и отиде до мивката.

— Двамата с Елиот са били замесени в нещо — настоя Алекс. — Елиот решава да изчезне, без да каже на никого, Маккормик се пристрастява към кокаин. Станали са ненадеждни и сега и двамата са мъртви. Не разбираш ли?

Уайт сложи две големи лъжици кафе в кафеварката и разсипа малко отстрани. Ръцете му трепереха.

— Даже… даже да си права, Алекс, какво ще им кажем? Че според нас смъртта на Маккормик не е нещастен случай ли? Какви са доказателствата? Кого ще обвиним, Алекс?

— Нямам предвид веднага. Първо трябва да идем в „Провидънс Лайф“ и да съберем още доказателства. Още съвсем малко.

— Зная, че искаш да си върнеш работата, но…

— Не ме разбираш. Става нещо ужасно. Говоря за измама, страшна измама. И убийство.

Уайт свали две чаши от лавицата над мивката.

— Теорията ти е интересна, Алекс, но без доказателства…

— Това не е теория. — Започваше да я дразни. Като че ли отказваше да приеме очевидното. — Рандъл, финансовият отдел е изплащал искове по застраховки, които не съществуват, застраховки, анулирани преди години. Проследих една от тях. „Провидънс Лайф“ е изплатила един милион долара по анулирана застраховка и Елиот е взел десет процента. Има още шест такива изплащания, всичките през ноември.

Уайт стоеше неподвижно пред мивката.

— Можеш ли да го докажеш? — попита той.

— Да — отвърна Алекс. — Ако се добера до застраховката в централния архив преди някаква „случайна“ загуба на данни да изтрие половината файлове. Точно това е проблемът: всички доказателства са електронни. Даже старата застраховка, която взех, ще си остане само лист хартия, ако не успеем да докажем, че е била изплатена.

Уайт продължаваше да стои облегнат на плота.

— Съзнаваш ли — бавно каза той, — че за да извърши такова нещо, Елиот се е нуждаел не само от помощта на Ралф Маккормик? По един или друг начин трябва да са участвали всички шефове на компанията.

Алекс кимна.

— Затова Елиот е взимал само десет процента. Останалото се е разпределяло между другите. Единствените отдели, които не са им били нужни, са „Маркетинг“ и нашият. Статистиците само работят с данните. Не проверяваме дали са действителни.

Уайт леко сведе глава.

— Мислим си, че сме адски умни, Рандъл. Но истината е, че когато става дума за реалния свят, ние научаваме последни.

Той се обърна.

— Тогава откъде са изтичали парите, Алекс? Ако сме изгубили… колко казваш? Сто милиона долара?…

— Навярно. За шест-седем години.

— Защо не сме забелязали? Защо не се е отразило на печалбите ни? От финансова гледна точка ние сме една от най-стабилните застрахователни компании в страната.

Алекс усещаше, че той прави последен опит да я убеди, да убеди и себе си в несъстоятелността на теорията й.

— Не зная, Рандъл — отвърна тя. — Не зная. Но мога да различа фалшивите данни, когато ги видя, мога да различа фалшивия иск.

Уайт уморено въздъхна. До този момент Алекс не се бе замисляла какво означава за него избухването на такъв скандал в „Провидънс Лайф“. Като член на директорския борд, нямаше ли да бъде даден под съд? Дали компанията изобщо щеше да оцелее? Преди тя смяташе, че истината трябва да се разкрие, че Рандъл Уайт ще е на същото мнение. Но навярно не беше толкова просто.

— Все пак не вярвам… не мога да… — Той захлупи лице върху масата. — Работя в тази фирма от двайсет и пет години. След седем ще изляза в пенсия. Какво да правя сега?