Патрик Линч - Застрахователи

Центърът на Нюпорт никога не й се бе струвал толкова… древен. Тъмен и пуст, осветен само от няколко слаби улични лампи, с невидими в мрака туристически магазини и реклами, той й заприлича на онова строго пристанище в Нова Англия, което бяха създали основателите му. Докато шофираше към морето, не можеше да се избави от мисълта, че е в задънена улица, че ако я открият тук, няма накъде да избяга. Нямаше и кой да й помогне. Тя вдигна очи към огледалото и се насочи към кея. В пристанището се бяха подслонили десетки яхти с подскачащи бели мачти и покрити с платнища палуби. На хоризонта бавно премигваше самотна червена светлинка.

Скоро градът остана зад нея и пътят постепенно заобиколи носа към Брентън Пойнт. Наложи се да слезе от колата, за да отвори портата. Лепкава киша покриваше отбивката и шляпаше под обувките й. Докато се приближаваше към къщата, гумите на тойотата поднасяха и двигателят започваше да се задъхва. Нямаше да издържи по обратния път до Ийст Сайд.

Прозорците не светеха. Алекс се молеше Рандъл да си е вкъщи.

На мястото, където преди бе паркиран линкълнът, в кишата имаше само размит правоъгълник. Тя се запрепъва към стъпалата с надеждата, че Рандъл просто го е прибрал в гаража. Какво щеше да прави, ако го нямаше? Не знаеше дали колата й ще успее да стигне дори до Нюпорт.

Тъкмо пресичаше отбивката, когато вратата се отвори.

— Алекс? Ти ли си?

Приличаше на гласа на Уайт, но не беше сигурна. Той стоеше на прага, полускрит зад вратата. Внезапно се смути. Не й бе идвало наум как ще приеме появяването й в този късен час.

— Опитвах се да се свържа с теб. Открих… открих някои неща, за които трябва да знаеш, Рандъл. Извинявай, ако…

— Влизай. За бога, влизай.

Алекс бързо влезе в антрето. От стаята се носеха гласове. Навярно имаше гости. После разбра, че е телевизорът.

— Сама ли си?

— Да, аз…

Уайт затвори вратата и заключи. Носеше същия зелен пуловер като преди, само че този път с кадифен панталон и маратонки. Държеше в ръка нещо, което Алекс не можеше да види.

Той проследи погледа й и й показа какво е. Автоматичен пистолет, голям, черен и тежък наглед, браунинг или берета. В ръката му изглеждаше странен, нелеп, елемент от някаква ужасна метаморфоза от човечност към бруталност. Алекс инстинктивно отстъпи назад.

— Просто предпазна мярка — смутено промърмори Уайт. — Видях колата от горния етаж. Напоследък станаха някои… инциденти.

Стори й се нервен, уплашен, сякаш е очаквал далеч не толкова приятен гост. Той отвори чекмеджето на масичката в антрето и прибра оръжието вътре.

— Боже мой, ти си вир-вода. Влизай, влизай.

Уайт я въведе в кухнята. Миришеше на чесън, на масата имаше недоядена печена патица.

— Гладна ли си? Изобщо вечеряла ли си? — попита той. — Мога да ти направя сандвич или… или…

— Не, благодаря.

— Тогава кафе? Да, ще направя кафе.

Уайт отвори хладилника и започна да рови вътре.

— Рандъл, мисля, че зная…

— Нямах възможност да разговарям с Уолтър Нойман. — Той извади кутия мляко и пакет смляно кафе. — За твоя… случай. Честно казано, днес не ми се ходеше дотам. А ми се струва, че е най-добре да се срещна лице в лице с него. Веднага щом се върна на работа, обещавам ти, че…

— Не съм дошла за това — прекъсна го Алекс.

Уайт рязко се обърна и я погледна.

— Мисля, че зная какво става в „Провидънс Лайф“. Поне донякъде. Зная откъде е взел онези пари Майкъл Елиот.

Той се намръщи и остави млякото и кафето на масата.

— Спомняш ли си аномалията, която открих преди няколко седмици? Странните данни в централния архив?

— Да, разбира се. Помолих те да ги прегледаш.

Алекс кимна.

— Да. Именно това е причината да ти разказвам всичко това. По-точно, една от причините.

Уайт запремигва.

— Какво да ми разказваш, Алекс? Мислех… нали решихме, че най-вероятно истинската информация е била изгубена и някой замазва грешката си?

— Не смятам, че се е случило така. Вече не. Според мен в системата има адски много фалшиви данни. Несъществуващи застраховки, подправени искове, незаконни изплащания.

Уайт пребледня, заобиколи кухненската маса и седна.

— Майкъл Елиот е възстановявал анулирани застраховки — продължи Алекс. — Не зная точно как, но съм убедена в едно: не може да го е правел без помощта на някой от централния архив. Някой като Ралф Маккормик.

Уайт поклати глава. Тя и не очакваше да го зарадва с разкритието си. Рандъл беше главният статистик на компанията, пазителят на истината. Ако данните бяха фалшифицирани, той бе също толкова измамен, колкото и всички останали.