Патрик Линч - Застрахователи

Не беше заради точността. А заради самата болест. Хорея на Хънтингтън. Колкото повече се задълбочаваше, толкова повече се плашеше. Хората не само се разболяваха и умираха. Първо се променяха. Получаваха агресивни пристъпи. Често изпадаха в параноя. А някой в „Провидънс Лайф“ имаше хорея.

Разбира се, можеше да е обикновен служител, който не знаеше нищо. Можеше да е просто замърсяване. Но Майкъл Елиот бе наясно с процедурите. Наистина ли би проявил такава небрежност към собственото си изследване? В противен случай имаше вероятност — съвсем малка, но въпреки това не му даваше мира денем и нощем — ДНК пробата да е била подменена нарочно. И можеше да го е направил само човек, който знаеше за изследванията.

В последно време в „Медан“ не използваха често апаратурата за електрофореза. С помощта на флуоресцентни маркери автоматизираните системи търсеха специфични генни последователности в разтвор. Електрофорезата бе по-общ метод за проследяване на цели участъци от ДНК. Затова в много случаи се прилагаше в съдебната медицина за идентифициране на кожа, косми, кръв или семенна течност, откривани на местопрестъпление. Някои части от ДНК, например отпечатъците от пръсти, бяха строго индивидуални. „Медан“ беше използвала електрофореза в началото на съществуването си, когато усилията й бяха насочени главно към оригинални проучвания.

Идеята на Тейт бе проста. Щом на Майкъл Елиот е била приписана чужда проба, неговата трябваше да е приписана на друг. Беше предприел необичайната стъпка лично да му вземе нова — заради старото им приятелство. Ако откриеше аналогична на нея сред другите от „Провидънс Лайф“, щеше да реши загадката. Да научи кой носи гена на хореята. А ако не откриеше нищо, можеше да заключи, че в системата е попаднала ДНК от случаен човек.

Той доближи лице на сантиметри от бялата светлина. От едната страна — снимка на ДНК на Елиот с малък маркер на хромозом девет. От другата — проба на служител на „Провидънс Лайф“, обозначена със сериен номер. Една от последните. С помощта на прозрачна пластмасова показалка Тейт прегледа колоните и сравни линиите. Слепоочията му пулсираха от усилие да се съсредоточи.

Бяха еднакви.

Той се изправи, запремигва, после повтори проверката, този път по-бавно. Чувстваше се изцеден. Можеше да е пропуснал нещо. Но вече нямаше съмнение: двете проби бяха идентични. Принадлежаха на един и същ човек.

За миг се зарадва. Бе подходил към проблема просто, логично и методично и сега беше възнаграден. Както подобаваше на учен — какъвто и бе, поне някога. Тейт записа серийния номер и припряно отиде в кабинета си. Компютърът щеше да му каже на кого принадлежи, кой е човекът, чиято проба е била подменена с тази на Елиот, човекът, който действително носи гена на хореята на Хънтингтън. Докато въвеждаше съответните команди, той си обеща този път да не го вика в „Медан“, за да му съобщи тактично, да не предлага съвет. Нямаше да се замесва в тази история. Истината така или иначе щеше да излезе наяве. Информацията трябваше да остане в ръцете на хората, които бяха платили за нея. Всичко друго само щеше да усложни нещата.

На екрана се появиха досиетата на служителите в „Провидънс Лайф“. Тейт написа серийния номер. Последва списък от имена в азбучен ред. Едно от тях в самия край бавно премигваше. Име, което познаваше.

— Уолтър? — каза гласът по телефона. — Аз съм, Харолд. Надявам се, че не съм те…

— Струва ми се, че имате грешка — прекъсна го той.

— Ясно ми е — отвърна Тейт. — Всичко това ми е ясно. Но трябва да знаеш нещо, нещо… ужасно. Спешно е.

За миг Нойман не каза нищо. Тейт чуваше дишането му в слушалката.

— В такъв случай най-добре ела да ми обясниш.

Минаваше по моста над Фол, когато по радиото започнаха да излъчват предупреждения. Няколко реки в северната част на Роуд Айланд и Масачузетс вече били излезли от коритата си и полицията съветваше населението на извънградските райони да пътува само при абсолютна необходимост. Продължаваше да вали, вече не проливно, но с безмилостна равномерност, сякаш никога нямаше да спре. Фаровете на тойотата осветяваха водата, която заливаше шосето. От гористите склонове се стичаха кални порои и отмиваха бързо топящите се купчини сняг. След магистралата Алекс пътуваше най-често на втора и трета скорост, тъй като почти не виждаше пътя. Наближаваше единайсет и шофьорите очевидно бяха последвали съвета на полицията. Вече от километри не беше срещала друг автомобил.