Патрик Линч - Застрахователи

Алекс се пресегна и го докосна по ръката.

— Какво искаш да направиш? — чу се да казва тя.

Уайт постави длан върху нейната и вдигна очи към нея.

— Ще ти кажа какво — почти прошепна той. — Искам да не поемаш никакви рискове. Това повече не трябва да те интересува.

— Но…

— Не, Алекс, изслушай ме. Искам от този момент с проблема да се заема аз. И без това имам по-големи възможности. Ако дори половината от предположенията ти са верни, имаме работа с много опасни хора. Не искам да тръгнат по следите ти.

Внезапно в очите й бликнаха сълзи.

— Вече е късно — отвърна тя.

За миг не успя да продължи и стисна клепачи. Рандъл изглеждаше смаян.

— Тази вечер в апартамента ми… въздухът беше пълен с въглероден окис. Някой е пипал бойлера. За малко да…

Не бе сигурна как и кога да му каже. Боеше се, че ще я накара незабавно да идат в полицията. А преди това искаше да събере още доказателства. Ала смъртта на Маккормик някак променяше положението.

— О, господи! — възкликна Уайт и стисна ръцете й. — Боже мой, Алекс! Защо… защо не ми каза? Защо не…

Силната му ръка й подейства успокоително. Не се чувстваше неловко. Близостта й изглеждаше напълно естествена.

— Добре съм, Рандъл. Но съм убедена, че ме следяха. И пак ще опитат. Точно затова… точно затова трябва бързо да нанесем удар.

Уайт напрегнато я наблюдаваше. В сините му очи Алекс изведнъж откри нещо повече от човечност и мъдрост, нещо по-силно и жизнено. До този момент просто беше отказвала да го види — заради годините, които ги разделяха, защото в крайна сметка нямаше да излезе нищо. Понечи се да се отскубне, да възстанови предишната дистанция. Но когато усети, че пръстите му започват да се отпускат, Алекс откри, че ги стиска и не им позволява да се отдръпнат.

Дълго лежа будна на голямото легло, заслушана в дъжда и вятъра, който стенеше сред дърветата. Когато най-после заспа, сънува кошмар. Водата в кухнята на Рандъл Уайт стигаше до кръста, столовете плаваха на повърхността. Къщата на Филипс стрийт пъшкаше и се клатеше, докато основите й бавно се спускаха по склона. Видя Оскар, кацнал най-отгоре на противопожарното стълбище, госпожа Конъли се мъчеше да се измъкне през прозореца. Алекс се опита да заплува към нея, но течението я отнасяше. Вкопчваше се в потънали автомобили и бели дъсчени огради. И после се озова пред сградата на „Провидънс Лайф“. Водата плискаше в плочата, бележеща най-високата точка на наводнението от трийсет и осма година. Топенето на снега щеше да отнесе целия Провидънс в морето. Нея също. Поне Марк щеше да се спаси. В Ню Йорк не го заплашваше нищо. И тогава се сети, че Марк я е изоставил, че я е предал. Представи си го далеч в Европа с неговите десет милиона долара. До него, облечена във вечерната си рокля за хиляда и петстотин долара, стоеше Лиз Фостър. Алекс разбра, че двамата са я измамили. Те вдигнаха чашите си към нея и се засмяха.

После се събуди. Сърцето й бясно туптеше. Марк лежеше до нея и дишаше бавно и равномерно. Тя тежко въздъхна и отпусна глава на възглавницата. Страхът и отчаянието бързо я напуснаха. Струваше й се, че е сънувала дни наред. После внезапно осъзна къде се намира. До нея лежеше Рандъл Уайт, не Марк. Защото Марк наистина я беше предал.

Бяха се любили. В сумрака — почти без да разменят дума. Отведе я горе и тя го последва, защото го искаше. Спомняше си допира на дланите му, нежността и благоговението, които Марк отдавна бе забравил. Чувстваше, че така е правилно, изпитваше потребност, която заглушаваше съмненията й. Спомняше си и удоволствието.

Алекс се завъртя и го погледна. Едната му ръка лежеше върху завивката, изваяните му мускули изпъкваха на белия фон. Тя посегна да го докосне, но нещо я накара да се поколебае. Какво щеше да стане сега? Обърна се по гръб и погледна светлия таван. Нямаше представа. Не си бяха давали никакви обещания. Трябваше ли да продължат, сякаш нищо не се е случило? Или вече беше прекалено късно? Мисълта, че е отклонила живота си в нова посока, без да знае къде ще я отведе това, за миг я изпълни с паника. Какво всъщност искаше да стане?

Тя бавно седна на леглото. Завесите не бяха спуснати и през голите клони на дърветата различаваше далечното сияние на Нюпорт. Засега се намираше в безопасност, това бе главното. Той я караше да се чувства в безопасност. Можеше да се опита за пръв път да живее ден за ден, да се наслаждава на момента. Имаше ли смисъл да крои планове, когато се сриваше целият й свят? Рандъл Уайт щеше да я разбере. Имаше чувството, че той разбира много неща.